Загрижеността на Дей за моето благополучие сега наистина започваше да придобива смисъл. Планът на Рейзър, отреден за мен, звучеше добре, но нещо можеше да се обърка. Ами ако вместо да ме отведат да се срещна с Електора, ме застреляха в мига, в който ме откриеха? Или пък можеше да ме завържат с главата надолу в някоя зала за разпити и да ме бият, докато изпадна в безсъзнание. Много пъти бях виждала как това се случва. Възможно бе да съм мъртва преди края на деня, много преди Електорът да научи, че са ме открили. Хиляди неща можеха да се объркат.
Затова трябва да се концентрирам — напомних си аз. А нямаше как да го сторя, ако се взирах в очите на Дей.
Сега патриотът ме водеше към вътрешността на пирамидата надолу по тесен тунел, който се спускаше покрай едната страна на стената й. Тук беше шумно и цареше хаос. Стотици войници кръжаха из приземния етаж. Рейзър ми беше казал, че ще ме настанят в една от празните казармени стаи на първия етаж, където трябваше да се престоря, че се укривам, за да се промъкна на борда на РК Династия. Когато войниците на републиката почукаха на вратата и пристигнеха за мен, аз трябваше да симулирам опит за бягство. Да дам всичко от себе си.
Ускорих крачка, за да вървя наравно с моя водач. Сега стигнахме края на коридора, откъдето през солидна врата (широка метър и половина и висока три) се излизаше от главния етаж надолу към проходите за бараките на първия етаж. Водачът ми прекара карта през четеца на вратата. Тя изписка, светна зелена светлина и се отвори.
— Съпротивлявай се, когато пристигнат за теб — рече патриотът с толкова тих глас, че едва го чух. Външният му вид не беше по-различен от този на всеки друг войник тук: със зализана назад коса и черна униформа. — Направи така, че те да повярват, че не искаш да бъдеш заловена. Опитвала си се да се предадеш близо до Денвър. Разбра ли?
Кимнах.
Вниманието му се отклони от мен. Той проучи залата, като накланяше глава, за да инспектира тавана. Редица от охранителни камери бяха поставени по този коридор — бяха общо осем, като имаше по една, която беше обърната към всяка казармена врата. Преди да преминем по цялата дължина на коридора, водачът извади един джобен нож и го използва, за да отпори едно от лъскавите копчета на куртката си. След това се притисна към вратата, постави крака от двете страни на рамката й и отскочи нагоре.
Хвърлих поглед към коридора зад нас. В този миг нямаше други войници, но какво щеше да се случи, ако се появеше някой иззад ъгъла? Нямаше да е изненада да заловят мен на това място, това беше нашата цел, в крайна сметка, но какво щеше да стане с водача ми?
Той се протегна към първата охранителна камера и използва ножа си, за да остърже гумената обвивка, която предпазваше жиците на устройството. Когато свали част от гумената изолация и под нея се оголиха проводниците, той изтегли пръстите си нагоре в ръкава и така натисна металното копче към жиците.
Последва тиха експлозия от искри. За моя изненада всички охранителни камери по коридора изгаснаха.
— Как успя да счупиш всичките само с едно…? — започнах да шепна аз.
Водачът скочи обратно на земята и ми даде знак да побързам.
— Аз съм хакер — прошепна в отговор той, докато тичахме. — И преди съм работил по командните центрове тук. Пренастроих малко жиците, за да ни е по-удобно. — Той се усмихна гордо, показвайки ми равните си бели зъби. — Но това е нищо. Само почакай да чуеш какво направихме с Кулата на Конгреса в Денвър.
Впечатляващо. Ако Метиъс можеше да се присъедини към патриотите, той също щеше да бъде хакер. Стига да беше жив.
Затичахме се надолу по коридора, докато водачът не се спря пред една от вратите. Казарма 4 А. Тук той извади ключ и го прокара през панела за достъп на вратата. Тя изцъка и леко се открехна — вътре в тъмнината имаше осем редици двуетажни легла и шкафчета.
Хакерът се обърна с лице към мен.
— Рейзър иска да изчакаш тук, за да е сигурно, че ще те заловят точно тези войници, на които това е наредено. Той има предвид конкретен патрул.
Разбира се, в това имаше безукорна логика. Потвърждаваше, че Рейзър не иска да ме смажат от бой, като остави просто който и да е патрул да ме арестува.
— Кой…? — понечих да попитам аз.
Но той докосна ръба на военната си шапка, преди да успея да довърша.
— Всички ще наблюдаваме мисията ти през камерите. Успех — прошепна той. След това си тръгна, като се придвижи бързо надолу по коридора и зави зад един ъгъл, където вече го изгубих от поглед.