Поех си дълбоко въздух. Бях сама. Настъпи моментът — войниците трябваше да ме арестуват.
Бързо влязох в стаята и затворих вратата на казармата. Вътре цареше пълна тъмнина — нямаше прозорци, нямаше дори тънък лъч светлина откъм процепа под вратата. Наистина правдоподобно място, където да се укривам. Не си направих труд да се придвижа по-навътре в стаята, защото вече знаех какво бе разположението — редици от двуетажни легла и обща баня. Просто се прилепих до стената, която се намираше до вратата. По-добре да остана тук.
Протегнах се в тъмнината и напипах дръжката на вратата, която беше във формата на топка. Като използвах ръцете си, измерих какво бе разстоянието от топчето до земята (един метър). Вероятно толкова беше и дистанцията между дръжката на вратата и горната част на рамката й. Върнах се към момента, когато стояхме отвън в коридора, и си представих какво е разстоянието между горния ъгъл на рамката на вратата и тавана. Трябваше да е малко по-малко от половин метър.
Добре. Сега всички детайли бяха на място. Облегнах се на стената, затворих очи и зачаках.
Изминаха дванадесет минути.
В този момент откъм коридора по-надолу чух кучешки лай.
Очите ми мигновено се отвориха. Оли. Щях да разпозная този лай навсякъде — кучето ми все още бе живо. Живо, като по чудо. Обляха ме радост и объркване. Какво, по дяволите, правеше той тук? Притиснах ухо до вратата и се заслушах. Още няколко секунди тишина. След което отново чух лаенето.
Бялата ми швейцарска овчарка беше тук.
Сега мислите започнаха да препускат в ума ми. Единствената причина Оли да бъде тук бе, защото е с някакъв патрул — патрула, който ме следваше по петите. А имаше само един войник, който щеше да се сети да използва собственото ми куче, за да подуши следите ми: Томас. Думите на хакера отекнаха в главата ми. Рейзър искаше да ме заловят „войниците, на които това е наредено“. Той е имал предвид конкретен патрул.
Естествено, че патрулът — човекът — който е имал предвид Рейзър, беше Томас.
Той най-вероятно беше получил задача от командир Джеймсън да ме издири. Използваше Оли да му окаже съдействие. Но от всички патрули, които желаех да ме арестуват, този на Томас беше последен в списъка. Ръцете ми започнаха да треперят. Не исках да виждам отново убиеца на брат ми.
Лаят на Оли постепенно ставаше все по-силен. С него пристигнаха и първите стъпки и гласове. Чух отвън откъм коридора гласа на Томас, който викаше на войниците си. Притаих дъх и си припомних числата, които бях пресметнала.
Те бяха точно пред вратата. Гласовете им притихнаха, заменени от изщраквания от предпазителите на заредени оръжия, звучаха като стандартно зачислени пушки от серия А.
Последвалото сякаш се случи на забавен каданс. Вратата се открехна и вътре проникна сноп светлина. Незабавно направих лек скок и вдигнах единия си крак нагоре — докато вратата се движеше към мен, ходилото ми се приземи върху топчестата й дръжка. Когато войниците влязоха в стаята с извадени оръжия, аз се протегнах и се хванах за най-горната част на рамката на вратата, като използвах облата дръжка за стъпало. Издърпах се нагоре. Без никакъв звук се настаних върху вратата като котка.
Те не ме съзряха. Вероятно не виждаха нищо друго, освен тъмнината. Преброих ги за части от секундата. Томас водеше групата, Оли вървеше до него (за моя изненада Томас не беше извадил пистолета си), а зад него имаше група от четирима войници. Пред стаята имаше още войници, но не можех да кажа колко са.
— Тя е тук — обади се един от тях с ръка, притисната до ухото. — Все още не е имала възможност да се качи на някой въздушен кораб. Командир Десото току-що потвърди, че един от хората му я е видял да влиза.
Томас не отвърна нищо. Наблюдавах как се обръща, за да огледа тъмната стая. Тогава погледът му се насочи нагоре към вратата.
Погледите ни се срещнаха.
Скочих и го съборих на земята. В миг на сляпа ярост исках да му счупя врата с голи ръце. Щеше да бъде толкова лесно.
Останалите войници вдигнаха оръжията си, но в хаоса чух как Томас издава задавено заповед.
— Не стреляйте! Не стреляйте! — Той ме сграбчи за ръката. Почти успях да се отскубна и да се шмугна покрай войниците навън към входа, но втори войник ме избута на земята.
В този миг всички бяха отгоре ми — вихрушка от униформи, които ме хванаха за ръцете и ме издърпаха за краката. Томас продължаваше да крещи на хората си да бъдат внимателни.