Рейзър се бе оказал прав. Томас искаше да ме остави жива, за да ме предаде на командир Джеймсън.
Най-накрая ми сложиха белезници на ръцете и ме притиснаха толкова силно на пода, че не можех да помръдна. Чух гласа на Томас някъде над мен.
— Радвам се да ви видя отново, госпожице Ипарис. — Гласът му трепереше. — Арестувана сте за нападение над войник от републиката, за създаване на безредици в резиденция „Батала“ и затова че сте напуснали поста си. Имате право да запазите мълчание. Всичко, което кажете, може и ще бъде използвано срещу вас в съдебната зала. — Забелязах, че той не спомена нищо за подпомагане на престъпник. Все още трябваше да се преструва, че републиката е екзекутирала Дей.
Изправиха ме на крака и ме поведоха обратно по коридора. Докато излезем на слънчева светлина, повече от дузина войници се спряха, за да наблюдават събитието. Хората на Томас ме напъхаха безцеремонно на задната седалка в чакащия патрулен джип, оковаха ръцете ми за вратата и заключиха предмишниците ми в метални скоби. Томас седна до мен и насочи пистолета към главата ми. Нелепо. Джипът ни изведе обратно през улиците. Другите двама войници, които седяха отпред в джипа, ме гледаха в огледалото за задно виждане. Те се държаха така, сякаш аз бях някакво неопитомено оръжие — и в известен смисъл, предполагам, че това беше вярно. От иронията във всичко това ми се искаше да се изсмея. Дей беше войник на републиката на борда на РК Династия, а аз бях най-ценната пленница на републиката. Бяхме си разменили местата.
Томас се опитваше да ме игнорира, докато пътувахме, но нито за миг не го изпусках от поглед. Той изглеждаше изморен, с бледи устни и тъмни кръгове под очите. Набола брада опасваше брадичката му, което беше изненадващо само по себе си — Томас обикновено никога нямаше да покаже лицето си, без то да е перфектно и гладко избръснато. Командир Джеймсън сигурно го беше направила на парцал за това, че ме бе оставил да избягам от резиденция „Батала“. Вероятно го бяха разпитвали по въпроса.
Минутите течаха. Никой от войниците не проговори. Този, който шофираше, беше съсредоточил поглед право върху пътя и единственото, което се чуваше, бе бръмченето от двигателя на джипа и приглушените звуци от улицата отвън. Можех да се закълна, че останалите чуваха също и блъскането на сърцето ми. От мястото си можех да видя джипа, който се движеше пред нас, а през задното му стъкло от време на време съзирах части от бяла козина, което ме караше да се чувствам невероятно щастлива. Оли. Искаше ми се той да беше в джипа при мен.
Накрая се обърнах към Томас.
— Благодаря ти за това, че не си наранил Оли.
Не очаквах да ми отговори. Капитаните не разговаряха с престъпници. Но за моя изненада той срещна погледа ми. Изглежда, че заради мен все още бе склонен да наруши протокола.
— Кучето ти се оказа полезно.
Това е кучето на Метиъс. Гневът ми отново се надигна, но аз го овладях. Беше безсмислено да беснея за нещо, което нямаше да помогне на плановете ми. Стори ми се странно, че той въобще беше оставил Оли жив — можеше да ме проследи и без него. Оли не бе полицейско куче и не беше обучаван да надушва следите на даден обект. Той не би им бил от помощ, когато са ме търсили из половината държава — беше полезен само от много близко разстояние. Което означаваше, че Томас го беше оставил жив поради други причини. Защото го беше грижа за мен? Или… може би все още го беше грижа за Метиъс. Тази мисъл ме разтревожи. Пламъкът във втренчения поглед на Томас изчезна, когато не му отговорих. Последва ново продължително мълчание.
— Къде ме водите?
— Ще бъдеш задържана в затвора „Високата пустиня“, докато не приключи разпитът ти, а после съдът ще реши къде ще отидеш.
Беше време да приведа в действие плана на Рейзър.
— След разпита ми мога да гарантирам, че съдът ще ме изпрати в Денвър.
Един от пазачите, седящи отпред, присви очи към мен, но Томас вдигна ръка.
— Остави я да говори — обясни му той. — От значение е единствено да я предадем невредима. — След което погледна към мен. Освен това той изглеждаше и по-изпит от последния път, когато го видях — дори косата му, която бе прилежно сресана настрана, нямаше блясък. — И каква е причината да смяташ така?
— Разполагам с информация, от която Електорът ще бъде изключително заинтересуван.
Устата на Томас потрепна — сега той беше изпълнен с копнеж да ме разпита, да разкрие тайните, които притежавах. Но това бе извън протокола и той вече беше нарушил достатъчно правила, като проведе лекомислен разговор с мен. Изглежда, че реши да не ме притиска повече.