— Ще видим какво можем да измъкнем от теб.
Тогава осъзнах, че беше малко странно, че те въобще ме пращаха в затвора на Лас Вегас. Трябваше да бъда разпитана и осъдена в родния ми щат.
— Защо съм задържана тук? — попитах аз. — Не трябва ли да съм на път за Лос Анджелис?
Този път Томас беше приковал поглед право напред.
— Карантина — отвърна той.
Намръщих се.
— Какво? Вече се е разпространила и до Батала ли?
От отговора му ме побиха студени тръпки.
— Лос Анджелис е под карантина. Целият.
Затворът „Високата пустиня“.
Килия 41 G, 2 х 1.1 квадратни метра.
22:24 часа, същия ден, в който бях заловена.
Седях на няколко метра разстояние от Томас. Делеше ни само една паянтова маса — е, ако не брояхме и войниците, застанали на пост до него. Те се помръдваха неспокойно всеки път, когато погледът ми се спираше върху тях. Полюшнах се леко в стола си, борейки се с умората, и издрънчах с веригите, които държаха ръцете ми на сигурно място зад гърба. Умът ми започна да блуждае — продължавах да се връщам към онова, което ми каза Томас за Лос Анджелис и карантината. Сега нямай време постоянно да мисля за това — казах си аз, но мислите не си отиваха. Опитах се да си представя университета „Дрейк“, изцяло обозначен със знаците за карантина, улиците в Рубинения сектор, претъпкани с патрули, проверяващи за заразата. Как беше възможно това? Как можеше целият град да е под карантина?
Стояхме в тази стая от шест часа, а Томас не бе успял да измъкне нищо от мен. Отговарях на въпросите му така, че ние постоянно се въртяхме в кръг, и го правех толкова умело, че той не осъзнаваше как манипулирам разговора, докато не прахосахме поредния час. Беше се опитал да ме заплаши, че ще убие Оли. На това аз на свой ред отвърнах, като се заканих, че ще отнеса всичката информация, с която разполагах, в гроба си. Беше се опитал да заплашва мен. Аз отговорих на това, като му напомних за фактора „отнасяне в гроба на информацията, с която разполагам“. Дори опита да играе психологически игри — никоя от които не се получи дори прилично добре. Аз просто продължавах да го питам защо Лос Анджелис е под карантина. Бях обучавана в не по-малка степен от Томас в различни подходи за разпит и това даваше обратен за него резултат. Все още не беше започнал да ме малтретира физически по начина, по който го стори с Дей. Още един интересен детайл. За Томас нямаше значение колко много го беше грижа за мен — ако началниците му му заповядаха да използва физическа сила, той щеше да го стори. Тъй като все още не ме беше наранил, това означаваше, че командир Джеймсън му беше казала да не го прави. Странно. Въпреки това усещах, че търпението му към мен започва да се изчерпва.
— Кажете ми, госпожице Ипарис — започна той, след като запазихме мълчание за момент. — Какво ще е необходимо, за да науча нещо полезно от вас?
Лицето ми остана безизразно.
— Вече ти казах. Ще ти дам отговор в замяна на моето искане. Разполагам с информация, която искам да съобщя на Електора.
— Не сте в позиция да се пазарите. И не можете да продължавате с това до безкрайност. — Томас се облегна назад на стола си и се намръщи. Флуоресцентните светлини хвърляха дълги сенки под очите му. На фона на небоядисаните бели стени на стаята, като изключим двете знамена на републиката и портрета на Електора, Томас се открояваше заплашително в своята червено-черна капитанска униформа. Метиъс носеше такава. — Знам, че Дей е жив, а вие знаете къде да го открием. Ще проговорите след няколко дена без храна и вода.
— Недей да предполагаш какво мога и какво не мога да направя, Томас — отвърнах аз. — Що се касае до Дей, мислех, че отговорът е очевиден. Ако той е жив, то е тръгнал да спасява малкия си брат. Всеки глупак може да се досети за това.
Томас се опита да игнорира жегването ми, но аз видях раздразнението, изписано по лицето му.
— Ако той все още е жив, никога няма да открие брат си. Местонахождението му е строго секретно. Не искам да знам къде иска да ходи Дей. Искам да знам къде е той.
— Няма значение. Със сигурност няма да го заловите. Той не би се хванал два пъти на един и същ номер.
Томас скръсти ръце. Наистина ли само преди няколко седмици ние двамата седяхме заедно и вечеряхме в кафене в Лос Анджелис? Мисълта за Ел Ей ме върна обратно към новината за карантината и аз си представих кафенето пусто, облепено с обявления за заразата.