Томас вдигна глава от ръцете си и ме погледна — лицето му беше изпълнено със смущение.
— Никога не съм го докладвал.
Седяхме изправени лице в лице дълго време. Най-накрая процедих през стиснати зъби.
— Тогава ми кажи какво се случи.
Томас се вторачи в нищото.
— Администратори по сигурността откриха следи, които той беше оставил след себе си, когато е влизал незаконно през дупка в системата — отвърна той. — В базата данни за починалите граждани. Администраторите докладваха за това първо на мен, като очакваха, че аз ще предам съобщението на командир Джеймсън. Винаги предупреждавах Метиъс за незаконното хакерство. Ако застанеш на пътя на републиката твърде много пъти, рано или късно ще се опариш. Бъди лоялен, бъди верен. Но той никога не ме слушаше. Никой от двама ви не ме слушаше.
— Значи си запазил тайната му?
Томас отново скри глава в ръцете си.
— Първо поставих ребром въпроса пред Метиъс. Той си призна. Обещах му да не казвам на никого, но дълбоко в себе си исках да го издам. Никога не съм скривал нищо от командир Джеймсън. — За секунда той направи пауза. — Оказа се, че мълчанието ми нямаше да е от значение. Администраторите по сигурността, така или иначе, бяха решили да препратят съобщение до командир Джеймсън. Ето как разбра тя. След това ми постави задача да се погрижа за Метиъс.
Изпаднала в шок, слушах, без да кажа нищо. Томас никога не е искал да убие Метиъс. Опитах се да си представя сценарий, който можех да понеса. Той може би дори се беше опитал да убеди командир Джеймсън да възложи мисията на някой друг. Но тя беше отказала и той бе решил да го направи въпреки всичко.
Запитах се дали Метиъс някога бе дал израз на своето увлечение и дали Томас му бе отвърнал със същото. Съмнявах се, познавайки Томас. Дали бе отвърнал на любовта на Метиъс? Той се беше опитал да ме целуне в нощта след празненството по случай залавянето на Дей.
— Тържественият бал — размишлявах на глас този път аз. Не беше нужно да обяснявам на Томас за тази вечер, за да се досети той за какво говорех. — Когато се опита да…
Гласът ми заглъхна, когато Томас продължи да гледа втренчено към пода, а изражението му беше нещо средно между смущение и болка. Най-накрая той прокара ръка през косата си и изсмотолеви:
— Коленичих над Метиъс и го гледах как умира. Ръката ми беше върху ножа. Той…
Изчаках, замаяна от думите, които изричаше.
— Той ми каза да не те наранявам — продължи Томас. — Последните му думи бяха за теб. Наистина не знам. По време на екзекуцията на Дей се опитах да измисля начин да спра командир Джеймсън да те арестува. Но ти правиш нещата за хората, които искат да те предпазят, толкова трудни, Джун. Нарушаваш толкова много правила. Точно като Метиъс. В нощта на бала, когато погледнах лицето ти… — Гласът му секна. — Мислех, че мога да те предпазя и най-добрият начин щеше да бъде да те задържа близо до себе си, да се опитам да те спечеля. Не знам — повтори с горчивина той. — Дори Метиъс се затрудняваше да се грижи за теб. Каква надежда имах аз да те предпазя?
Нощта на екзекуцията на Дей. Дали Томас се беше опитал да ми помогне, когато ме ескортира долу, за да видя сутерена за съхранение на електробомби? Ами ако командир Джеймсън се е подготвяла да ме арестува, а Томас се бе опитал пръв да се добере до мен? Защо? За да ми помогне да избягам? Не разбирах.
— Беше ме грижа за него, нали знаеш — рече той, докато аз продължавах да мълча. Правеше се на смел, имитираше професионализъм. Все още чувах леката тъга в гласа му. — Но аз също така съм войник на републиката. Направих това, което бе необходимо.
Блъснах масата настрана и скочих към него, макар да знаех, че бях окована за стола си. Томас отскочи назад. Заплетох се в оковите си, паднах на колене и посегнах да сграбча крака му. Да сграбча нещо. Ти си болен. Ти си извратен. Исках да го убия. Никога не бях желала нещо толкова силно през целия си живот.
Не, това не беше вярно. Аз исках Метиъс отново да бъде жив.
Пазачите отвън сигурно бяха чули суматохата, защото влетяха вътре и преди да се осъзная, бях притисната до земята от няколко войника, сложиха ми още един допълнителен чифт белезници и ме отвързаха от стола. Влачиха ме за краката. Ритах яростно, докато през главата ми минаваше списъкът с всички атаки, които бях научила в училище, и обезумяло се опитвах да се освободя. Томас беше толкова близо. Само на няколко метра.
Той просто ме гледаше. Ръцете му бяха отпуснати отстрани.