— Това бе най-милостивият начин, по който той можеше да си отиде — извика Томас.
Пригади ми се, защото знаех, че е прав, и че Метиъс почти сигурно щеше да бъде изтезаван до смърт, ако Томас не го беше убил в уличката. Но не ми пукаше. Бях обзета от сляпа ярост и объркване. Как можеше да причини нещо подобно на някого, когото обичаше? Как беше възможно да се опитва да оправдава деянието си? Какво не беше наред в него?
Дали Томас бе показал чувствата си след смъртта на Метиъс в нощите, когато е седял сам вкъщи? Дали някога беше захвърлял маската на войник и бе оставял човека в себе си да скърби?
Изкараха ме от стаята и ме завлякоха обратно надолу по коридора. Ръцете ми трепереха — борех се да нормализирам дишането си, да успокоя блъскащото си сърце, да изтласкам обратно спомена за Метиъс в някакъв безопасен дял на съзнанието си. Една малка част от мен се надяваше, че грешах за Томас. Че не той е бил този, който уби брат ми.
На следващата сутрин всички следи от емоция бях изчезнали от лицето на Томас. Той ми каза, че съдът в Денвър е научил за молбата ми да се срещна с Електора и решил да ме прехвърли в щатския затвор на Колорадо.
Поех на път към столицата.
Дей
Приземихме се в Аамар Колорадо, в една студена, дъждовна утрин, точно по разписание. Рейзър тръгна с ескадрона си. Аз и Киеде чакахме на тъмното стълбище, до което се стигаше през задния вход на офиса му и водеше към изхода, докато шумовете отвън затихнаха и по-голямата част от екипажа на кораба го напусна. Този път нямаше пазачи, които да извършват проверки на отпечатъците и самоличността, затова тръгнахме заедно с последните войници по изходната рампа. Сляхме се с войската, която всъщност бе тук, за да се бори за републиката.
Пороен, леденостуден дъжд се сипеше в базата, когато излязохме от пирамидалния въздушен док и се озовахме сред огромната сивота на това място. Небето беше изцяло покрито с разпенени, буреносни облаци. По продължението на напуканата циментова улица бяха наредени въздушни докове, които се разпростираха във всички посоки, а повърхността им беше гладка и лъскава от дъжда. Въздухът имаше миризма на спарено и мокро. Джипове, натъпкани с военни, се движеха напред-назад и пръскаха кал и чакъл по тротоара. Всички войници тук бяха очертали очите си с черна ивица, която се простираше от ухо до ухо. Това трябваше да е някакъв причудлив фронтови стил. Останалата част от града се извисяваше пред нас — сиви небостъргачи, които вероятно се използваха като казарми за войниците: някои бяха нови, с гладки страни и цветни стъклени прозорци, други бяха на петна и се рушаха, сякаш са били подложени на трайна диета от гранати. Няколко сгради бяха потънали в пепел и развалини, други имаха останала само по една стена, която стърчеше нагоре като счупен паметник. Тук нямаше терасовидни сгради, нито затревени етажи, изпълнени със стада добитък.
Бързо тръгнахме по улицата с вдигнати яки на куртките в жалък опит да се прикрием от дъжда.
— Това място е било бомбардирано, нали? — промърморих аз към Киеде. Зъбите ми тракаха при всяка дума.
Киеде отвори уста, преструвайки се на изненадана.
— Ужас. Ти си умопомрачително гениален, нали знаеш?
— Не разбирам. — Огледах рушащите се сгради, които осейваха хоризонта. — Каква е тази потискаща психиката гледка тук? Реалните бойни действия не се ли водят по-надалеч?
Киеде се наведе, за да не могат останалите войници по улицата да ни чуят.
— Колониите напредват по тази част на границата, откакто бях на колко…? На седемнадесет? Както и да е — от години. Вероятно са завладели поне сто и шестдесет километра територия от мястото, където републиката твърди, че се намира границата на Колорадо.
След толкова години, през които бях постоянно бомбардиран с републиканска пропаганда, беше шокиращо да науча истината.
— Какво… значи искаш да кажеш, че колониите печелят войната? — попитах аз с тих глас.
— Печелят я от известно време. Чул си го за първи път от мен. Още няколко години, хлапе, и колониите ще са се настанили направо у вас, в задния двор. — Гласът й звучеше някак възмутено. Може би изпитваше някаква трайна ненавист към колониите. — Прави си собствени изводи за това — измърмори тя. — Аз съм тук само заради парите.
Смълчах се. Колониите щяха да бъдат новите Съединени щати. Наистина ли беше възможно след всичките тези години на война най-накрая всичко да приключи? Опитах се да си представя един свят без републиката — без Електора, Изпитанията, заразите. Колониите като победител. Човече, беше твърде хубаво, за да бъде истина. А с потенциалния атентат срещу Електора всичко това можеше да се случи дори по-скоро. Изкуших се да притисна Киеде за още информация, но тя ми изшътка преди да отворя уста и ние приключихме темата и продължихме да вървим мълчаливо.