Лицето на Дей се озари от огромна изкуствена усмивка. Очарователна, както винаги.
— О, стига де, скъпа. Мислех, че се справям доста добре. Ръката ми е обгърнала най-красивата компаньонка в този квартал… как е възможно да не съм увиснал похотливо върху теб? Не изглеждам ли така, сякаш те желая страстно? Ето ме, целият изпълнен с похот. — Миглите му изпърхаха към мен.
Той изглеждаше толкова нелепо, че не можах да сдържа смеха си. Един минувач ми хвърли поглед.
— Много по-добре. — Потреперих, когато той навря лицето си във вдлъбнатината на врата ми. — Остани в роля. Концентрирай се. — Златните накити, които бяха закачени около кръста и глезените ми, дрънкаха, докато вървяхме. — Как е кракът ти?
Дей леко се отдръпна.
— Добре си беше, преди да повдигнеш въпроса — прошепна, след което потрепна, препъвайки се в една дупка в тротоара. Притиснах го още по-здраво в хватката си. — Ще издържа до следващото място, където ще спрем за почивка.
— Не забравяй — два пръста до челото, ако имаш нужда да спрем.
— Да, да. Ще те уведомя, ако е необходимо.
Двама войници минаха покрай нас със своите компаньонки — ухилени момичета, гримирани с искрящи сенки за очи и елегантно изрисувани татуировки по лицето; телата им бяха покрити с ефирни танцьорски костюми и изкуствени, червени пера. Един от войниците ме забеляза, засмя си и ококори искрящите си очи.
— От кой клуб си, хубавице? — изпелтечи той. — Не си спомням да съм виждал лицето ти наоколо. — Ръката му, изпълнена с жажда за плът, се насочи към голия ми кръст.
Преди да успее да ме достигне, ръката на Дей ме пусна и грубо избута войника настрана.
— Не я пипай. — Дей се ухили и намигна на войника, като продължаваше да се държи непринудено, но предупреждението в очите и гласа му накара другият мъж да се отдръпне. Той примигна към двама ни, промърмори нещо под нос и си тръгна, залитайки, заедно с приятелите си.
Опитах се да изимитирам начина, по който онези компаньонки се кискаха, след което отметнах коса назад.
— Следващия път просто го игнорирай — изсъсках в ухото на Дей, докато го целувах по бузата, сякаш бе най-добрият клиент. — Последното нещо, от което се нуждаем, е сбиване.
— Нима? — Дей сви рамене и продължи да пристъпя с мъка напред. — Щеше да е доста жалка схватка. — Той едва се държеше на краката си.
Поклатих глава и реших да не му посочвам иронията в думите му.
Трета група войници в шумен пиянски унес мина покрай нас, залитайки. Седем кадети, двама лейтенанти, златни ленти на ръкавите и отличителни знаци на Дакота, което означаваше, че току-що бяха пристигнали тук от север и още не бяха сменили нашивките си с нови, от батальоните им на бойния фронт. Бяха прегърнали компаньонки от клубовете „Беладжио“ — пищни момичета с алени колиета и татуировки по ръцете. Тези войници вероятно бяха настанени в бараките над клубовете.
Отново проверих костюма си, откраднат от гардеробните на „Слънчевият палат“. На външен вид приличах на всяка друга компаньонка. Златни верижки и украшения около кръста и глезените ми. Пера и златни панделки, окичени по алената ми (боядисана със спрей), сплетена коса. Тъмносиви, искрящи очни сенки. Свирепа татуировка на феникс, изрисувана по горната част на бузата ми и единия клепач. Червена копринена премяна оставяше ръцете и кръста ми разголени, а тъмни дантели бяха обшити по обувките ми.
Но в костюма ми имаше едно нещо, което другите момичета не носеха.
Верижка от тринадесет бляскави огледалца. Те бяха отчасти скрити измежду другите орнаменти, обгръщащи глезена ми, и от разстояние изглеждаха като поредното украшение. Напълно незабележимо. Но от време на време, когато уличните светлини го уловяха, то се превръщаше в редица бляскави, искрящи сияния. Тринадесет — неофициалният номер на патриотите. Това бе нашият сигнал до тях. Те сигурно наблюдаваха главния район на Вегас постоянно, така че трябваше да забележат проблясващите по мен светлинни. И когато това се случеше, щяха да ни разпознаят като същата двойка, на която бяха помогнали да се спаси в Лос Анджелис.
Джъмботроните, наредени по улицата, изпукаха за миг. Клетвата трябваше да започне отново всеки момент. За разлика от Лос Анджелис, във Вегас пускаха националния обет по пет пъти на ден — всички джъмботрони спираха новините и рекламите, които показваха, и биваха заменени от огромни изображения на Електор Примо, при което пускаха следното по високоговорителната система на града: Заклевам се във вярност към знамето на великата Американска република, към нашия Електор Примо, към нашите прославени щати, към единството срещу колониите, към нашата неизбежна победа!