Няколко пресечки по-надолу забихме и в рамките на няколко километра се придвижвахме покрай два реда железопътни линии. Спряхме, чак когато стигнахме до един уличен ъгъл, далеч от казармите и потънал в тъмнина от сенките на разрушените сгради, които го обграждаха. Самотни войници се движеха тук-там.
— В момента боевете са в затишие — промърмори Киеде и хвърли бърз поглед надолу към железопътната линия. — Така е от дни. Но скоро ще се възобновят. Ще се чувстваш благодарен, че си с нас — нито един от тези войници на републиката няма да има привилегията да се укрива под земята, когато бомбите завалят.
— Под земята?
Но вниманието на Киеде се беше фокусирало върху войник, който вървеше покрай релсите право към нас. Примигнах, за да изчистя водата от очите си, и се опитах да го огледам по-добре. Той не беше облечен по-различно от нас — подгизнала кадетска куртка, с диагонална платка от същата материя, която покриваше част от копчетата, и единични сребърни ленти на всяко от рамената. Тъмната му кожа лъскаше изпод поройния дъжд, а късите му къдрици бяха полепнали по главата му. Когато ни приближи, видях, че очите му са стряскащо бледосиви.
Той ни подмина, без да ни обърне внимание, и направи едва доловим жест към Киеде: два пръста на дясната му ръка показаха знака за победа — V.
Прекосихме линиите и продължихме, минавайки през още няколко пресечки. Тук сградите бяха близо една до друга, а улиците — толкова тесни, че само по двама души можеха да вървят едновременно по някоя от тях. Някога това сигурно е било район, където са живели граждани. Много от прозорците бяха изпочупени, а други — покрити с парцаливи платна. Вътре видях сенки на хора, осветени от мъждукащи свещи. Тези, които не бяха войници в този град, сигурно правеха това, което вършеше баща ми — готвеха, чистеха и се грижеха за войската. Навярно татко също беше живял в такава мръсотия, когато ходеше на бойния фронт, за да изпълнява служебните си задължения.
Киеде ме извади от мислите ми, като рязко ме дръпна в една от тъмните, тесни алеи.
— Размърдай се — прошепна тя.
— Нали знаеш с кого разговаряш?
Тя ме игнорира, коленичи до края на една стена, където метални решетки вървяха в права линия по земята, след което извади миниатюрно черно устройство със здравата си ръка. Прокара го бързо по ръба на решетката. Измина секунда, след което решетката се повдигна от земята върху две панти и безшумно се отвори, разкривайки тъмна дупка. Осъзнах, че нарочно беше направена да изглежда износена и мръсна, за да може да бъде модифицирана в таен вход. Киеде се наведе и скочи в дупката. Аз бързо я последвах. Обувките ми цопнаха в плитка вода и решетката над нас отново се затвори.
Киеде ме хвана за ръката и ме поведе през тунела. Въздухът тук имаше застояла миризма като на стар камък, дъжд и ръждясал метал. Леденостудена вода капеше от тавана върху мократа ми коса. Изминахме само няколко метра, преди да завием рязко надясно и оставихме тъмнината да ни погълне изцяло.
— Имало е километри с подобни тунели в почти всеки град на бойния фронт — прошепна Киеде в тишината.
— Така ли? И за какво са били използвани?
— Слуховете говорят, че всички тези стари тунели са били за американците от изтока, които са се опитвали да се промъкнат на запад, за да се измъкнат от наводненията. Дори още преди войната да започне. Така че всеки от тези тунели минава директно под барикадите на бойния фронт между републиката и колониите. — Киеде направи плъзгащо движение с ръката си, което едва различих в мрака. — След като войната избухнала и двете страни започнали да ги използват за офанзивни действия, затова републиката унищожила всичките входове в рамките на своите граници, а колониите направили същото от другата страна. Патриотите успяха тайно да изкопаят и възстановят пет тунела. Сега ще използваме ламарският… — Тя направи пауза, за да посочи капещия таван. — И един, който е под Пиера — град, който е разположен наблизо.
Опитах се да си представя какво е било някога във времената, когато е нямало нито република, нито колонии и една цяла страна е покривала средната част на Северна Америка.