Не можех да не се почувствам леко развеселен. Макар Киеде да се опитваше да не изглежда отдадена на каузата, виждах, че тя с гордост носи званието патриот.
— Е, Тес изглежда, че доста те харесва — отвърнах аз. — Така че предполагам, че си точна.
Киеде искрено се засмя.
— Трябва да призная, че тя е мила. Радвам се, че не я убих в онзи дуел по скизбокс. Ще видиш — няма нито един патриот, който да не я харесва. Не забравяй от време на време да показваш мъничко любов към малката си приятелка, става ли? Знам, че си падаш по Джун, но Тес е луда по теб. В случай че не си забелязал.
Това накара усмивката ми леко да посърне.
— Предполагам, че никога не съм си мислил за нея по този начин — промълвих аз.
— При нейното минало, тя заслужава малко любов, нали?
Вдигнах ръка и спрях Киеде.
— Тя ти е разказала за миналото си ли?
Киеде погледна назад към мен.
— Никога не ти е разказвала своите истории, нали? — попита тя с искрено объркване.
— Никога не успях да ги изкопча от нея. Тя винаги отбягваше въпроса и след известно време аз просто се отказах да опитвам.
Киеде стана сериозна.
— Тя вероятно не иска да я съжаляваш — най-накрая каза. — Била е най-малката от пет деца. Мисля, че е била на девет по онова време. Родителите не можели да си позволят да ги хранят, затова една вечер я заключили отвън, пред къщата, и никога повече не я пуснали вътре. Блъскала по вратата с дни.
Не можех да кажа, че бях изненадан да го чуя. Републиката действаше толкова безотговорно, когато трябваше да се погрижи за уличните сираци, че никой от нас никога не беше получавал нужното внимание — любовта на семейството ми беше всичко, на което се крепях през ранните ми години из улиците. Очевидно Тес дори не е имала и това. Нищо чудно, че когато я срещнах за първи път, тя се привърза към мен толкова бързо. Сигурно съм бил единственият на света, на когото му е пукало за нея.
— Не знаех — прошепнах аз.
— Е, сега вече знаеш — отвърна Киеде. — Стой близо до нея… вие двамата си пасвате добре, нали знаеш. — Тези думи я накараха да се изкикоти. — И двамата сте такива проклети оптимисти. Досега не бях срещала такава щастлива двойка бездомни мечтатели от бедняшките сектори.
Не отговорих. Тя очевидно беше права — никога не се бях замислял за това, но ние с Тес наистина си подхождахме. Тя разбираше напълно откъде идвам. Можеше да ме развесели и в най-мрачните ми дни. Сякаш беше израснала в дом, където е царяло пълно щастие, а не така, както Киеде току-що ми беше разказала. Усетих отпускаща топлина при тази мисъл, осъзнавайки колко силно очаквах отново да се срещна с Тес. Където бе тя, там бях и аз, както и обратното също беше вярно. Като две капки вода.
И тогава си спомних за Джун.
Дори мисълта за нея ме накара да дишам тежко. Почти се засрамих от реакцията си. Дали ние с Джун си подхождахме? Не. Това беше първата дума, която изникна в съзнанието ми.
И все пак…
По-нататъшният ни разговор пропадна. Понякога хвърлях поглед назад през рамо, като от една страна исках да видя някакъв проблясък светлина, а от друга се надявах това да не стане. Мракът означаваше, че тунелът не минава директно под всичките решетки в града и те не бяха видими за тези, които вървяха отгоре. Усещах, че подът също се накланя. Влизахме все по-навътре и по-навътре под земята. Заставих се да дишам равномерно, когато стените станаха по-тесни и започнаха да ме заграждат. Проклет тунел. Какво не бих дал отново да съм навън.
Измина цяла вечност, но накрая усетих как Киеде рязко спря. Ехото от цапащите ни във водата обувки сега звучеше различно — мисля, че бяхме спрели пред някаква солидна структура. Може би стена.
— Това е било бункер за почивка на бегълците — измърмори Киеде. — Близо до задната стена на бункера този тунел продължава и стига чак до колониите. — Киеде се опита да отвори вратата, като дръпна малкия лост, който се намираше от едната страна, и когато не успя, направи сложна серия от десет или единадесет леки почуквания с кокалчетата на пръстите си върху повърхността й. — Ракета — извика тя. Зачакахме, треперещи от студ.
Нищо. Тогава един избелял, малък триъгълник върху вратата се отвори с плъзгане и чифт жълто-кафяви очи примигна към нас.
— Здрасти, Киеде. Цепелинът е пристигнал точно навреме, а? — рече момичето зад стената, преди да присвие очи към мен. — Кои е приятелят ти?