— Хай Ченг — възкликна Киеде. — Морски градове. — Научих, че Африка невинаги е бил процъфтяващ и технологично напреднал континент, както е сега, а постепенно се бе изпълвал с университети, небостъргачи и международни бежанци. А Антарктика, ако можеше да си представи човек, някога е бил ненаселен и изцяло покрит от лед континент. Сега, точно както Китай и Африка, той приютяваше световните технологични столици и привличаше не малък брой туристи. — За сравнение републиката и колониите разполагат с толкова жалки технологии — добави Киеде. — Един ден бих искала да посетя Антарктика. Мисля, че ще е прелестно.
Тя ми разказа, че Съединените щати са били една от свръхдържавите.
— Тогава избухнала войната — обясни Киеде — и всичките им най-големи мозъци буквално избягали към по-високи части на земята. Антарктика е причинила наводнението, нали разбираш. Нещата вече са отивали на зле, но тогава слънцето полудяло и разтопило всичкия лед в Антарктика. Едно наводнение, което ти и аз не можем дори да си представим. Милиони загинали от температурните промени. Е, и това ако не е било гледка, нали? В крайна сметка слънцето отново се нормализирало, но не и климатът. Всичката сладка вода се смесила с морската и оттогава нищо не е същото.
— Републиката никога не говори за това.
Киеде извъртя очи.
— О, стига. Републиката си е такава. Защо да го правят? — Тя посочи към един малък монитор в ъгъла, който изглежда предаваше новини. — Искаш ли да видиш как изглежда републиката от чуждестранна перспектива? Ето.
Когато се вгледах по-внимателно в заглавията, осъзнах, че гласът зад кадър говори на език, който не разбирах.
— Антарктски — обясни Киеде, когато погледнах въпросително към нея. — Ние сме включени към един от техните канали. Чети надписите под картината.
На екрана показваха континент от птичи поглед с текст Република Америка, който се носеше над земята. Гласът на говорителка зад кадър разказваше нещо, а точно в дъното на екрана вървяха надписи, които превеждаха думите й:
„… да открие нови методи за преговори с тази силно милитаризирана престъпна държава, особено сега, когато прехвърлянето на властта на новия Електор на републиката завърши. Африканският президент Нтомби Оконджо предложи помощите на Обединените нации за републиката да бъдат спрени, докато не се съберат достатъчно доказателства за споразумение за примирие между държавата с изолационистична политика и източната й съседка…“
Държава с изолационистична политика. Милитаризирана. Престъпна. Втренчих се в думите. На мен републиката ми беше представяна като образец на сила, една безмилостна, неудържима военна машина. Киеде се ухили на изражението, изписано по лицето ми, когато най-накрая ме отведе настрана от мониторите.
— Изведнъж републиката не изглежда толкова могъща, нали? Слаба, малка и потайна държава, която се унижава да търси международна помощ? Казвам ти, Дей — нужно е само едно поколение, за да промиеш мозъците на населението и да ги убедиш, че реалността не съществува.
Отидохме до една маса, на която бяха оставени два тънки лаптопа. Младият мъж, който беше надвиснал над един от тях, бе същият, който бързо показа знака V на Киеде, когато вървяхме покрай железопътните линии — онзи с тъмната кожа и светлите очи. Киеде го потупа по рамото. Той не реагира веднага. Вместо това дописа няколко последни реда от това, което вървеше на екрана, след което се плъзна и седна върху масата. Усетих как се възхитих на елегантните му движения. Той е паркур, без никакво съмнение. Човекът скръсти ръце и търпеливо изчака Киеде да ни представи.
— Дей, това е Паскао — обърна се тя към мен. — Паскао е безспорният лидер на нашите паркури — той с нетърпение очакваше да се срещне с теб, най-меко казано.
Паскао протегна ръка към мен, а бледите му очи бяха вперени разпалено в моите. Той ми хвърли блестяща бяла усмивка.
— Приятно ми е — изрече той на един дъх с вълнение. Бузите му се изчервиха, когато отвърнах на усмивката му. — Достатъчно е да се каже, че всички ние сме чували много неща за теб. Аз съм най-големият ти фен. Най-големият фен.