Не мисля, че някои някога беше флиртувал с мен толкова очевидно, може би, с изключение на едно момче от сектор „Блуридж“, за което си спомням.
— Приятно ми е да се запозная с още един паркур — отвърнах аз и стиснах ръката му. — Убеден съм, че ще науча някои нови трикове от теб.
Когато видя колко объркан изглеждах, той ми хвърли лукава усмивка.
— О, това, което предстои, ще ти хареса. Повярвай ми, няма да съжаляваш, че се присъедини към нас — ще открием една нова ера за Америка. Републиката няма да разбере какво й се е случило. — Той направи серия от развълнувани жестове, като първо разпери широко ръце, след което се престори, че развързва възли във въздуха. — Нашите хакери прекараха последните няколко седмици в безшумно пренастройване на кабелите в Кулата на Конгреса в Денвър. Сега всичко, което трябва да направим, е да усучем някоя жица на който и да е от уличните високоговорители и — бам — ще можем да осъществяваме излъчвания из цялата република. — Той плесна с ръце и изщрака с пръсти. — Всички ще те чуят. Революционно, нали?
Звучеше като по-сложна версия на това, което направих в уличката на явката десет секунди, когато за първи път се изправих срещу Джун, в опит да се сдобия с лекарства срещу заразата за Идън. Когато примитивно пренастроих кабелите на говорителите в алеята. Но да преконфигурираш жиците на високоговорителите на сградата на Конгреса, за да можеш да правиш излъчвания из цялата република?
— Звучи забавно — рекох аз. — Какво ще предаваме?
Паскао изненадано примигна към мен.
— Покушението над Електора, естествено. — Очите му се стрелнаха към Киеде, която кимна, и той извади малко триъгълно устройство от джоба си. Отвори го с щракване. — Трябва да запишем всички доказателства, всичко, до последния детайл, от това как го измъкваме от колата му до това как му пускаме няколко куршума. Нашите хакери ще бъдат в готовност в Кулата на Конгреса, където са настроили джъмботроните да излъчат атентата. Ще обявим победата си на цялата република през високоговорителите. Нека да видим как ще успеят да ни спрат.
От свирепостта на плана ме побиха студени тръпки. Това ми напомни за начина, по който бяха записали и излъчили смъртта на Джон — моята смърт — из цялата страна.
Паскао се наведе към мен, сложи ръка до ухото ми и прошепна:
— Това дори не е най-хубавата част, Дей. — Той се отдръпна, за да може да ми хвърли още една широка усмивка. — Знаеш ли коя е най-хубавата част?
Настръхнах.
— Коя?
Паскао скръсти доволно ръце.
— Рейзър смята, че ти трябва да бъдеш този, който ще застреля Електора.
Джун
Денвър, Колорадо
19:37 часа
-4ºC
Пристигнах в столицата с влак на гара 42-Б в разгара на снежна буря, а на перона се беше събрала тълпа, за да ме види. Гледах ги през заледения прозорец, докато забавяхме ход, за да спрем. Въпреки че навън беше вледеняващо студено, тези граждани се бяха струпали зад една импровизирана метална бариера и се бутаха и блъскаха помежду си, сякаш току-що беше пристигнал Линкълн или някой друг известен певец. Не по-малко от два военни столични патрула бяха застанали пред тях, за да ги озаптят. Заглушените им викове достигнаха до ушите ми.
— Отдръпнете се назад! Всички да застанат зад бариерите. Зад бариерите! Всички с камери ще бъдат арестувани на място.
Странно. Повечето от гражданите тук изглеждаха бедни. Това, че помогнах на Дей, беше допринесло за добрата ми репутация в бедняшките квартали. Потърках тънките телчета на пръстена, направен от кламери, който бях сложила на пръста си. Навик, който вече бях придобила.
Томас дойде до реда на пътеката, където бях настанена, и се надвеси над седалките на войниците до мен.
— Отведете я до вратата — заповяда той. — Бързо. — Очите му се стрелнаха към мен, а после по дрехите, с които бях облечена — жълта затворническа жилетка и тънка бяла риза. Той се държеше така, сякаш снощният ни разговор в стаята за разпити никога не се беше случил. Аз бях вперила поглед в скута си. От лицето му ми се гадеше.
— Навън ще й е студено — каза на хората си. — Погрижете се да й намерите палто.
Войниците насочиха пушките си към мен — модел ХМ-2500, 700 м обхват, самонасочващи се патрони, можеха да преминат през два слоя цимент, след което ме изправиха на крака. По време на пътуването ги наблюдавах така настойчиво, че сигурно нервите им вече бяха опънати докрай.