Оковите на ръцете ми издрънчаха. С подобни оръжия и при един точен изстрел щях да умра от загуба на кръв, без значение къде в тялото щеше да ме уцели куршумът. Вероятно мислеха, че планирам как да изтръгна някоя пушка от тях, докато не внимават. Абсурдно предположение, защото оковите, които ми бяха сложили, нямаше да ми позволят да стрелям точно с оръжието.
Сега ме поведоха надолу по пътеката, между редовете от седалки до края на вагона, където пред отворената врата, водеща към перона на гарата, ни чакаха още войници. Внезапен порив на студен вятър ни заля и аз рязко изпълних гърди с въздух. Бях се доближавала до бойния фронт веднъж, когато двамата с Метиъс изпълнявахме единствената ни обща мисия, но това беше в Западен Тексас през лятото. Никога преди кракът ми не бе стъпвал в град като този, покрит от сняг. Томас застана начело на нашето малко шествие и даде знак на един от войниците да ми облече палто. Аз приех дрехата с признателност.
Тълпата (между деветдесет и сто души) напълно замлъкна, когато видя светложълтата ми жилетка, а докато слизах надолу по стълбите, усещах как насоченото им към мен внимание ме изгаряше като лампа за нагревки. Повечето трепереха, бяха слаби и бледи, с износени дрехи, които нямаше как да ги стоплят в това време, и осеяни с дупки обувки. Не можех да го проумея. Въпреки студа те все пак бяха дошли тук, за да видят как слизам от влака — а и кой знае откога чакаха. Внезапно се почувствах гузна за това, че приех палтото.
Стигнахме до края на перона и почти до фоайето на гарата, когато чух един от зрителите да вика. Обърнах се, преди войниците да успеят да ме спрат.
— Жив ли е Дей? — викаше момчето. Той вероятно бе по-голям от мен, току-що излязъл от пубертета, но толкова слаб и нисък, че можеше да мине за някой на моите години, ако не се вгледаш в лицето му.
Повдигнах глава и се усмихнах. Тогава един пазач го удари през лицето с приклада на пушката си, а войниците ме сграбчиха за ръцете и ме принудиха да се обърна. Тълпата избухна в екстаз — викове мигновено изпълниха въздуха. В центъра на всичко това успях да чуя неколцина, които скандираха: Дей е жив! Дей е жив!
— Продължавай да се движиш — изрева Томас. Влязохме във фоайето и когато вратата зад нас се затвори, аз мигновено усетих как студеният въздух рязко изчезна.
Не казах нищо, но усмивката ми беше достатъчна. Да. Дей е жив. Бях сигурна, че патриотите щяха да оценят, че подсилих този слух заради тях.
Преминахме през гарата и стигнахме до три чакащи ни джипа. Когато потеглихме от гарата и се насочихме към извитата автострада, не можах да сдържа удивлението си от града, който виждах през прозореца си. Обикновено ти трябва основателна причина, за да посетиш Денвър. Никой, освен местните граждани не беше допускан без специално разрешение. Фактът, че се намирах тук и можех да зърна вътрешността на града, бе нещо необичайно. Всичко беше обгърнато в бяло одеяло, но дори през снега можех да различа смътното очертание на огромна тъмна стена, която ограждаше Денвър като гигантски насипи срещу наводнения. Бронята. Естествено бях чела за нея в училище, но да я видя със собствените си очи, беше нещо различно. Небостъргачите тук бяха толкова високи, че изчезваха в мъглата от снегоносни облаци, всеки етаж с тераса беше покрит с дебели пластове сняг, а всяка страна беше подсигурена с гигантски метални подпорни греди. Между сградите успях да зърна Кулата на Конгреса. От време на време виждах светлини от прожектори, които се плъзгаха из въздуха, а хеликоптери кръжаха около небостъргачите. В един момент четири бойни изтребителя се стрелнаха над нас. Загледах се за миг в тях, любувайки им се. Те бяха косачи Х-92, експериментални самолети, които все още не бяха влезли в производство извън столицата, но сигурно бяха преминали тестовете си, щом инженерите им се доверяваха да се реят точно над центъра на Денвър. Столицата беше не по-малко милитаризиран град от Вегас и дори по-стряскащ, отколкото си го представях.
Гласът на Томас рязко ме върна в реалността.
— Водим те в салон „Колбърн“ — заяви той от предната пасажерска седалка на джипа. — Това е приемна зала за вечери в „Капитал Плаза“, където сенаторите понякога се събират на банкети. Електорът често вечеря там.
„Колбърн“? От това, което бях чувала, тази зала беше много изискано място за срещи, особено като се вземеше предвид как първоначално трябваше да бъда настанена в затвора на Денвър. Информацията сигурно бе нова и за самия Томас. Не мисля, че някога беше посещавал столицата, но като добър войник той не си губеше времето да зяпа пейзажа. Установих, че нямам търпение да видя как изглеждаше „Капитал Плаза“ — дали беше толкова огромен, колкото си представях.