Дали Андън знаеше истината за това как родителите ми и Метиъс бяха убити? Че тяхното предателство е коствало живота им? Дали републиката ме ценеше толкова много, че се колебаеха дали да ме екзекутират въпреки неотдавнашните ми злодеяния и връзки с изменническото семейство?
— Как сте ме следял из кампуса на „Дрейк“? — попитах аз. — Не си спомням да съм чувала да сте посещавал университета.
Андън си отряза парче палмова сърцевина в чинията.
— О, не. Няма как да сте чувала.
Намръщих се озадачено.
— Да не сте бил… студент в „Дрейк“, докато аз съм следвала там?
Андън кимна.
— Администрацията държеше самоличността ми в тайна. Бях на седемнадесет, когато вие пристигнахте в „Дрейк“ на дванадесет. Всички научихме за вас… и за вашите маймунджилъци. — Когато изрече това, той се ухили, а очите му палаво заблестяха.
Синът на Електора се е разхождал в „Дрейк“, а аз не съм и подозирала. Изпъчих се гордо при мисълта, че лидерът на републиката ме е забелязал в кампуса. След това поклатих глава, чувствайки се виновна.
— Е, надявам се, че не всичко чуто е било лошо.
Когато се засмя, върху лицето на Андън се появи трапчинка. Смехът му беше ласкателен.
— Не. Не всичко.
Дори и аз се усмихнах.
— Оценките ми бяха добри, но съм убедена, че секретарката на декана е щастлива, че няма да навестявам повече кабинета й.
— Госпожа Уитъкър? — Андън поклати глава. За миг той свали официалната си фасада, като игнорира етикета, отпусна се назад в стола и направи кръгово движение с вилицата си. — Аз също бях викан в офиса й, което беше забавно, защото тя нямаше представа кой съм. Бях си навлякъл неприятности, защото бях разменил автоматите за тренировка във физкултурния салон с играчки, които стрелят пяна.
— Това сте били вие? — възкликнах аз. Добре си спомнях този инцидент.
Първата година по време на тренировъчен час. Автоматите с пяна изглеждаха като истински. Когато студентите се наведоха като един да вземат това, което смятаха за истински оръжия, и издърпаха играчките толкова здраво, половината от тях се прекатуриха назад от силата. Споменът ме накара да се засмея искрено.
— Това беше брилянтно. Капитанът, който водеше тренировката, бе толкова ядосан.
— Поне веднъж всеки трябва да се забърка в някаква беля в университета, нали? — Андън се ухили самодоволно и забарабани с пръсти по чашата с шампанско. — Вие сякаш винаги създавахте най-много проблеми обаче. Не бяхте ли предизвикала евакуация в един от часовете си?
— Да. История на републиката 302. — Опитах да се почеша по врата в миг на смущение, но веригите ме спряха. — Студентът от по-горния курс, който седеше до мен, ми каза, че няма да мога да уцеля пожарната аларма с тренировъчния му пистолет.
— Ах. Виждам, че винаги сте взимала добри решения.
— Бях първокурсничка. Признавам си, все още бях доста незряла — отвърнах аз.
— Не съм съгласен. Като се вземе всичко предвид, бих казал, че сте зряла за годините си. — Той се усмихна и бузите ми отново се изчервиха. — Поведението ви е на момиче на доста повече от петнадесет. Бях наистина щастлив, когато най-после ви срещнах на тържествения бал.
Наистина ли седях тук, вечерях и се отдавах на спомените за добрата стара академия заедно с Електор Примо? Сюрреалистично. Бях смаяна колко лесно бе да разговаряш с него за познати неща в момент, в който толкова много необичайности обгръщаха живота ми, разговор, при който не можех случайно да обидя някого с груб коментар за класовото разделение.
Тогава си спомних защо наистина бях тук. Ястието в устата ми се превърна в пепел. Всичко това е заради Дей. Бях залята от отвращение, макар че не бях права да се чувствам по този начин. Наистина ли беше така? Зачудих се дали в действителност бях готова да убия някого заради него.
Един войник се подаде през входа на трапезарията. Той козирува на Андън, след което неловко прочисти гърло, когато осъзна, че прекъсна Електора по средата на разговора ни. Андън му хвърли добродушна усмивка и му махна да влезе.
— Сър, сенатор Барус Камиън иска да разговаря с вас — съобщи войникът.
— Кажи на сенатора, че съм зает — отговори Андън. — Ще се свържа с него, след като се навечерям.