Знаех, че поемам голям риск, като използвах първото му име, но се опитах да подсиля новата ни връзка. Андън сякаш въобще не забеляза — той просто се наведе над чинията си и ме огледа.
— Откъде знаеш за това? — попита той. — Наясно ли са патриотите, че разполагаш с тази информация? Дей също ли е намесен във всичко това?
Поклатих глава.
— Въобще не трябваше да разбирам. Не съм разговаряла с Дей, откакто избягах.
— Може ли да се каже, че сте приятели?
Въпросът беше малко странен. Може би той искаше да открие Дей?
— Да — отвърнах аз, като се опитвах да не се разсейвам от спомена за сплетените ръце на Дей в косите ми. — Той имаше своите причини да остане… аз — своите, за да си тръгна. Но, да, мисля, че е така.
Андън кимна в знак на благодарност.
— Ти каза, че има хора във вътрешните ми кръгове, за които трябва да зная. Кои са те?
Оставих вилицата си и се наведох над масата.
— Има двама войници от личната ви охрана, които ще се опитат да извършат покушение.
Андън пребледня.
— Охранителите ми са внимателно подбрани. Много внимателно.
— И кой ги избира? — Скръстих ръце. Косата ми се спусна по рамото и с периферното си зрение видях перлите, които блещукаха. — Няма значение дали ми вярвате или не. Направете разследване. Или ще се окажа права и вие няма да умрете, или ще греша и тогава аз ще съм мъртва.
За моя изненада Андън стана от стола си, изпъна гръб и дойде до моя край на масата. Седна на стола до мен и го приплъзна по-близо. Премигнах, докато проучваше лицето ми.
— Джун. — Гласът му беше толкова тих, почти шепот. — Искам да ти се доверя… и искам и ти да ми се довериш.
Той знае, че крия нещо. Можеше да прозре лъжата ми и искаше да я узнае. Андън се надвеси над масата и пъхна ръце в джобовете на панталона си.
— Когато баща ми умря — започна той, като произнасяше всяка дума бавно и много тихо, сякаш навлизаше в опасни води, — аз останах напълно сам. Стоях до леглото му, когато почина. Все пак съм благодарен за това — нямах тази възможност с майка ми. Знам какво е чувството да останеш сам, Джун.
Гърлото ми болезнено се стегна. Спечели доверието му. Това беше моята роля, единствената причина, да бъда тук.
— Съжалявам да го чуя — прошепнах аз. — Както и за майка ви.
Андън наклони глава и прие съболезнованията ми.
— Майка ми е била принцепс на Сената. Баща ми нито веднъж не спомена нещо за нея… но се радвам, че сега са заедно.
Бях чула слухове за покойната принцепс. Как е умряла от автоимунна болест, веднага след като е родила. Само Електорът можеше да посочи лидер на Сената — затова нямаше такъв от две десетилетия, откакто майката на Андън бе починала. Опитах се да забравя облекчението, което почувствах, докато говорех с него за „Дрейк“, но беше по-лесно да си го помисля, отколкото да го направя. Мисли си за Дей. Припомних си колко развълнуван бе той от плана на патриотите и идеята за новата република.
— Радвам се, че родителите ви са намерили покой — казах аз. — Наистина разбирам какво е да изгубиш любимите си хора.
Андън обмисляше думите ми с два пръста върху устните си. Той беше стиснал здраво челюсти, сякаш изпитваше неудобство. Въпреки че се беше въплътил в ролята си, той си оставаше едно момче — осъзнах аз. Баща му имаше страховит вид, но Андън? Той не е достатъчно силен, за да контролира тази страна сам. Внезапно си спомних за първите нощи след убийството на Метиъс, когато плачех до ранните часове, преди настъпването на утрото, а безжизненото лице на брат ми се беше запечатало в мислите ми. Дали Андън имаше същите безсънни нощи? Какво ли бе усещането да изгубиш баща си, макар той да е бил безчовечен, без да ти е позволено да скърбиш открито? Дали Андън го обичаше?
Вечерята ми отдавна беше забравена, а аз чаках, докато той ме наблюдаваше. След известно време, което ми се стори почти час, Андън отпусна ръце и въздъхна.
— Не е тайна, че той беше болен от дълго време. Когато си очаквал някой любим човек да умре… от години… — Тук той потрепери съвсем явно и ми позволи да видя истинската му болка. — Е, вярвам, че е различно от чувството, когато тази смърт настъпи… неочаквано. — Той погледна право към мен, когато произнесе последната дума.
Не бях сигурна дали той говореше за родителите ми или за Метиъс — вероятно и за двете, — но начинът, по който го каза, не остави никакви съмнения у мен. Опитваше се да обясни, че знае какво се е случило със семейството ми. И че го осъждаше.