— Познавам добре опита ти с презумпции. Някои хора смятат, че съм отровил баща си, за да заема мястото му.
Имах усещането, че се опитваше да комуникира с мен чрез някакъв шифър. Някога ти смяташе, че Дей е убил брат ти. Че смъртта на родителите ти е била нещастен случай. Но сега знаеш истината.
— Народът на републиката смята, че съм техен враг. Че съм като баща си. Че не искам тази страна да се промени. Те смятат, че аз съм безвластна пионка, кукла, която просто е наследила трона по бащина воля. — След кратко колебание той впи погледа си в мен с такава енергия, че ме остави без дъх. — Аз не съм нищо от това. Но ако остана сам… ако продължа да бъда изолиран, то тогава не мога да променя нищо. Ако остана откъснат, няма да съм по-различен от баща ми.
Нищо чудно, че искаше да вечеря с мен. Нещо революционно се беше събудило в Андън. И той се нуждаеше от мен. Нито хората, нито Сенатът го подкрепяха. Той имаше нужда от някой, който да спечели народа на негова страна. А двамата кандидати в републиката с най-много влияние над хората… бяхме аз и Дей.
Обратът в разговора ни ме обърка. Андън не беше — не изглеждаше да бе — човекът, който патриотите бяха описали — пионка, която стоеше на пътя на великата революция. Ако наистина желаеше да спечели доверието на хората, ако Андън говореше истината… защо патриотите искаха смъртта му? Може би пропускам нещо. Може би имаше нещо за Андън, което Рейзър знаеше, а аз не.
— Мога ли да ти имам доверие? — попита Андън. Изражението му беше станало откровено, с повдигнати вежди и ококорени очи.
Повдигнах брадичка и срещнах погледа му. Можех ли да му се доверя? Не бях сигурна, но засега прошепнах безопасния отговор:
— Да.
Андън се поизправи и се надигна от масата. Не можех да преценя дали ми вярва.
— Трябва да запазим тази информация между нас. Ще уведомя охраната за предупреждението ти. Надявам се да намерим двамата предатели. — Андън ми се усмихна, наклони глава и пак се усмихна. — Джун, ако ги открием, бих искал отново да поговорим. Изглежда, че имаме доста общи неща. — Думите му накараха бузите ми да пламнат.
И това беше всичко.
— Моля, довърши вечерята си, без да бързаш. Когато приключиш, войниците ми ще те върнат обратно в затворническите ти покои.
Тихо промълвих благодарности. Андън се обърна и се отправи към изхода на трапезарията, докато войниците в редица се върнаха обратно в помещението, а ехтящият тропот от ботушите им наруши тишината, която беше завладяла това пространство само миг по-рано. Наведох глава и се престорих, че довършвам вечерята си. У Андън имаше нещо повече, отколкото първоначално бях предполагала. Едва сега осъзнах, че дъхът ми беше по-учестен от обикновено и че сърцето ми туптеше буйно. Можех ли да се доверя на Андън? Или да се уповавам на Рейзър? Подпрях се на ръба на масата, за да успокоя емоциите си. Налагаше се, каквато и да бе истината, да играя всичките си ходове много внимателно.
След вечеря, вместо да бъда отведена в типична затворническа килия, бях съпроводена до чист, луксозен апартамент — покоите бяха постлани с килими, имаше дебели двойни врати и голямо, меко легло. Липсваха прозорци. Освен леглото нямаше никакви други мебели, нищо, което да мога да използвам и превърна в оръжие. Единствената декорация бе присъстващият навсякъде портрет Андън, вграден в мазилката на една от стените. Незабавно открих охранителната камера — малка, едва доловима изпъкналост в тавана, точно над двойните врати. Половин дузина пазачи седяха в готовност отвън.
Задрямвах на няколко пъти през нощта. Войниците сменяха караула. Рано сутринта една охранителка ме потупа, за да ме разбуди.
— Засега всичко върви добре — прошепна тя. — Не забравяй кой е врагът. — След което излезе от стаята и нов пазач я замени.
Аз мълчаливо се облякох в топла кадифена нощница, като сега сетивата ми се бяха силно обострили, а ръцете ми, както обикновено, леко трепереха. Оковите на китките ми издрънчаха. Преди не бях сигурна, но сега знаех, че патриотите наблюдават всяка моя стъпка. Войниците на Рейзър бавно заемаха позиции и стесняваха кръга. Можеше никога повече да не видя тази охранителка — но сега вече оглеждах лицата на всички войници около мен, като се питах кой е предан и кой е патриот.