Думите й ме нараниха.
— Това не е вярно — казах аз, станах и я хванах за ръце. — Как е възможно да говориш така? Ние израснахме заедно по улиците. Имаш ли представа какво означава това за мен?
Тя сви устни и погледна нагоре, опитвайки се да не заплаче.
— Дей — започна отново Тес, — ти питал ли си се защо харесваш Джун толкова много? Искам да кажа… ами… като се вземе предвид как беше арестуван и всичко останало…
Поклатих глава.
— Какво искаш да кажеш?
Тя си пое дълбоко въздух.
— И преди съм чувала за това, май от джъмботроните, където се говореше за затворниците от колониите. За това как жертвите на отвличане се влюбват в своите пленители.
Намръщих се. Тес, която познавах, чезнеше в облак от съмнения и черни мисли.
— Смяташ, че харесвам Джун, защото ме е арестувала? Наистина ли мислиш, че имам толкова извратено съзнание?
— Дей? — внимателно каза Тес. — Джун те предаде.
Пуснах ръцете на Тес.
— Не искам да говоря за това.
Тес поклати тъжно глава, а очите й заблестяха от непроляти сълзи.
— Тя уби майка ти, Дей.
Отстъпих назад от Тес. Почувствах се, сякаш бях шамаросан през лицето.
— Не тя го направи — отвърнах аз.
— Все едно е била тя — прошепна Тес.
Усетих как защитните ми сили се надигат и ме обгръщат отвсякъде.
— Ти забравяш, че тя също така ми помогна да избягам. Спаси ме. Виж, ти да не си…
— Аз съм те спасявала десетки пъти. Но ако аз те бях предала и семейството ти загинеше заради това, щеше ли да ми простиш?
Преглътнах.
— Тес, бих ти простил почти всичко.
— Дори ако съм виновна за смъртта на майка ти? Не, не мисля, че ще го направиш. — Очите й се спряха върху моите. Сега в гласа й имаше груба нотка, бронирана с тънък слой стомана. — Това имах предвид. Ти се отнасяш различно с Джун.
— Това не значи, че не ме е грижа за теб.
Тес игнорира отговора ми и продължи да атакува.
— Ако трябва да избираш да спасиш мен или Джун и не можеш 93 губиш време… какво ще направиш?
Усетих как лицето ми почервеня от нарастващото чувство на безсилие.
— Кого ще спасиш? — Тес използва ръкава си, за да избърше лице в очакване на отговора ми.
Въздъхнах раздразнено. Просто й кажи проклетата истина.
— Ти добре ли си? Ще спася теб.
Изражението й поомекна и в този миг грозотата от завистта и омразата се смекчи. На Тес й трябваха съвсем малко ласки, за да се превърне отново в ангел.
— Защо?
— Не знам. — Прокарах ръка през косата си, без да мога да разбера защо не можех да поема контрол над този разговор. — Защото Джун няма да има нужда от помощта ми.
Глупаво, толкова глупаво. Почти не беше възможно да кажа нещо по-лошо. Думите излязоха от устата ми, преди да успея да се спра, и сега вече бе твърде късно да ги върна назад. Това дори не беше истинската причина. Щях да спася Тес, защото тя беше Тес, защото не можех да понеса да си представя нещо да й се случеше. Но сега нямах време за обяснение. Тес се обърна и се отдалечи от мен.
— Благодаря за състраданието — рече тя.
Настигнах я, но когато я хванах за ръката, тя се отдръпна.
— Съжалявам. Не исках да кажа това. Не те съжалявам. Тес.
— Всичко е наред — отсече тя. — Това просто беше истината, нали? Е, скоро отново ще се събереш с Джун. Ако тя не реши да се върне при републиката. — Тес знаеше колко студени бяха думите й, но не се опита да ги смекчи. — Бакстър смята, че ти ще ни предадеш, нали знаеш. Ето затова не те харесва. Опитва се да ме убеди, откакто се присъединих към тях. Не знам… може би е прав.
Тя ме остави сам в коридора. Вина се просмука по кожата и навлезе във вените ми, проправяйки си път. Част от мен беше гневна — исках да защитя Джун и да разкажа на Тес за всичките неща, от които тя се беше отказала заради мен. Но… дали Тес беше права? Дали просто не се самозаблуждавах?