Джун
Сноще сънувах кошмар. Сънувах, че Андън помилва Дей за всичките му престъпления. Тогава видях как патриотите издърпаха Дей в една тъмна улица и пуснаха куршум в гърдите му. Рейзър се обърна към мен и рече:
— Наказанието ви, госпожице Ипарис, за това, че работите с Електора.
Събудих се рязко, цялата обляна в пот, треперейки неудържимо.
Изминаха един ден и една нощ — по-точно двадесет и три часа, — преди отново да видя Електора. Този път се срещнах с него в малка стая, където се провеждаха полиграфски тестове.
Докато пазачите ме водеха надолу по коридора към чакащите ни отвън джипове, аз си припомних всичко, което бях научила в „Дрейк“, за това как работеха детекторите на лъжата. Провеждащият теста щеше да се опита да ме сплаши — щяха да употребят слабостите ми срещу мен. Щяха да използват смъртта на Метиъс или на родителите ми, или може би дори и Оли. Със сигурност щяха да използват Дей. Затова се концентрирах върху коридора, по който вървяхме, обмислях една по една всяка от слабостите си, след което ги отмествах дълбоко в съзнанието си. Накарах ги да замълчат.
Преминахме през няколко квартала на столицата. Този път видях града, обсипан от сивия полублясък на снежната утрин, войници и работници бързаха по тротоарите през сноповете светлина, които уличните лампи хвърляха върху хлъзгавия паваж. Джъмботроните тук бяха огромни, някои се извисяваха по петнадесет етажа, а говорителите, наредени по сградите, бяха по-нови от тези в Ел Ей — когато излизаше през тях, гласът на оповестителя не пукаше. Минахме покрай Кулата на Конгреса. Проучих гладките й стени и стъклените повърхности, които предпазваха всеки балкон, така че всеки, който държеше реч, да бъде добре защитен. Веднъж, преди да бъде поставено бронираното стъкло, старият Електор беше нападнат по подобен начин — някой се беше опитал да го застреля, макар той да се намираше чак на четиридесетия етаж. След този случай републиката побърза да постави преградите. По джъмботроните на Кулата имаше мокри ивици, които изкривяваха изображенията върху екраните, но аз все пак успях да прочета някои от новините, докато минавахме.
Едно познато заглавие привлече вниманието ми.
Защо все още излъчваха това, когато новините отдавна бяха изместени от по-скорошни? Може би се опитваха да убедят хората, че е истина.
Появи се друго заглавие.
Щеше ми се да се спра и отново да прочета тази новина, но джипът мина бързо, а след това пътуването свърши. Вратата на колата се отвори. Един войник ме сграбчи за ръката и ме издърпа навън. Мигновено бях проглушена от виковете на тълпата зяпачи и дузината федерални репортери от пресата, които щракаха със своите малки фотоапарати към мен. Когато огледах хората, които ни обграждаха, забелязах, че покрай тези, дошли тук, за да ме видят, имаше и други. Много други. Те протестираха по улиците, викаха обиди към Електора и биваха издърпвани настрана от полицията. Няколко размахваха саморъчно направени плакати над главите си, докато пазачите ги отвеждаха.
„Джун Ипарис е невинна!“ — гласеше един.
„Къде е Дей?“ — питаше друг.
Един от пазачите ме бутна напред.
— Няма какво да видиш — отсече той и бързо ме приведе по дълга поредица от стъпала към гигантския коридор на някакво държавно здание. Зад нас шумът от улицата заглъхна от ехото на стъпките ни. Деветдесет и две секунди по-късно се спряхме пред две широки стъклени врати. Тогава някой прокара тънка карта — с размери около седем сантиметра, черна, с хвърлящ отражение гланц и лого на златен републикански печат в единия ъгъл — през екрана за достъп и ние влязохме.
Стаята с полиграфа беше цилиндрична, с нисък куполовиден покрив и дванадесет сребърни колони, които опасваха кръглите стени. Пазачите ме завързаха изправена за машина, която захвана ръцете и китките ми с метални обръчи и притисна студени метални електроди, четиринадесет на брой, към врата, бузите и челото, дланите, глезените и краката. Тук имаше толкова много войници — общо двадесет на брой. Шестима от тях, с бели ленти на ръкавите и прозрачни зелени очила, бяха от екипа, който щеше да проведе изследването. Вратите бяха направени от безупречно чисто стъкло, щамповано с блед символ, представляващ окръжност, пресечена наполовина, което означаваше, че бе бронирано от едната страна, така че ако по някакъв начин успеех да се освободя, войниците от външната страна на помещението можеха да ме застрелят през стъклото, но аз нямаше да мога нито да отвърна на изстрелите, нито да избягам. Видях, че пред стаята стоеше Андън с двама сенатори и още двадесет и четирима пазачи. Той изглеждаше недоволен и беше потънал в дълбок разговор с двамата представители на Сената, които се опитваха да прикрият раздразнението си с фалшиви, покорни усмивки.