— Госпожице Ипарис — обърна се към мен ръководителката на изследването. Очите й бяха изцяло светлозелени, косата й — руса, кожата — порцелановобяла. Напълно спокойно тя огледа внимателно лицето ми, преди да натисне малко черно устройство, което държеше в дясната си ръка. — Името ми е доктор Садхуани. Ще ви зададем серия въпроси. Тъй като сте бивш агент на републиката, съм убедена, че разбирате не по-зле от мен колко чувствителни са тези машини. Ще доловим и най-малкото потрепване от ваша страна. Най-слабия тремор на ръцете ви. Горещо ви препоръчвам да говорите истината.
Думите й бяха просто предтестова подготовка — тя се опитваше да ме убеди в удивителните възможности на този детектор на лъжата. Смяташе, че колкото повече се страхувах, толкова по-силна реакция щях да демонстрирам. Срещнах очите й. Дишай бавно и равномерно. Спокойни очи, присвити устни.
— Добре, съгласна съм — отвърнах аз. — Нямам какво да крия.
Лекарката се зае да оглежда внимателно електродите, залепени по кожата ми, а след това и прожектирания образ на лицето ми, който вероятно се излъчваше в помещението зад мен. Нейните собствени очи се стрелкаха нервно наоколо и мънички капчици пот бяха осеяли най-горната част на челото й. Тя вероятно никога не беше тествала толкова известен враг на държавата, определено не и пред високопоставена персона като Електора.
Както можеше да се очаква, доктор Садхуани започна с прости, ирелевантни въпроси.
— Вашето име Джун Ипарис ли е?
— Да.
— Кога е рожденият ви ден?
— На единадесети юли.
— А на колко сте години?
— На петнадесет години, пет месеца и двадесет и осем дни. — Тонът ми остана равен и безпристрастен. Всеки път, когато отговарях, правех пауза и оставях дишането ми да стане учестено, което на свой ред караше сърцето ми да затупти по-бързо. Ако измерваха физическите стойности, то нека видеха колебанията по време на контролните въпроси. Щеше да им бъде по-трудно да разберат кога наистина лъжех.
— Кое основно училище завършихте?
— „Хариън Голд“.
— А след това?
— Бъдете конкретна — отвърнах аз.
Доктор Садхуани леко се отдръпна, след което се опомни.
— Добре, госпожице Ипарис — рече тя този път с раздразнение в гласа. — Коя гимназия посещавахте след „Хариън Голд“?
Погледнах към зрителите, които ме наблюдаваха иззад стъклото. Сенаторите отбягваха погледа ми, като проявяваха престорен интерес към жиците, които пълзяха наоколо ми, но Андън гледаше право към мен.
— Гимназия „Хариън“.
— Колко време учихте там?
— Две години.
— А след това…
Оставих се самообладанието да ме напусне, така че те да си помислят, че имам проблем да контролирам емоциите си, както и резултатите от теста.
— А след това прекарах три години в университета „Дрейк“ — отсякох аз. — Приеха ме на дванадесет и се дипломирах, когато станах на петнадесет, защото просто бях много добра. Това отговаря ли на въпроса ви?
Сега тя ме мразеше.
— Да — отвърна кратко тя.
— Чудесно. Тогава нека продължим.
Ръководителката на теста присви устни и погледна надолу към черното си устройство, за да не й се налага да среща очите ми.
— Лъгала ли сте преди? — попита тя.
Беше преминала към по-сложни въпроси. Отново ускорих дишането си.
— Да.
— Лъгала ли сте представителите на военните власти или правителствени служители?
— Да.
С крайчеца на погледа си зърнах странна серия искри. Примигнах два пъти. Те изчезнаха и стаята отново придоби ясни очертания. Поколебах се за миг, но когато доктор Садхуани забеляза това и въведе нещо в устройството си, аз се заставих отново да възвърна равнодушния си вид.
— Лъгала ли сте някога някой от вашите професори в „Дрейк“?