Огледах се обезумяла наоколо. Твърде много войници — все още имахме да извървим голямо разстояние.
— Не, ти трябва да продължиш — казах решително аз. — Не се предавай. Ще се справиш.
Но този път бе безсмислено. Преди да успея да го хвана, той падна на ръце и рухна на земята.
Дей
Електор Примо беше мъртъв.
Цялата демонстрация изглеждаше доста жалка, нали? Човек би си помислил, че смъртта на Електора ще бъде съпроводена от някакъв божествен погребален марш, паника по улиците, национален траур, маршируващи войници, които стрелят салюти в небето. Огромен банкет, ниско спуснати флагове, бели знамена, веещи се над всяка сграда. Нещо налудничаво от този сорт. Но аз не бях живял достатъчно дълго, за да бъда свидетел на смъртта на Електор. Като изключим повишението на наследника по желание на покойния Електор и някакви измислени показни национални избори, не знаех какво друго можеше да се случи.
Предположих, че републиката просто се бе престорила, че това събитие никога не се е състояло и го беше прескочила, насочвайки вниманието си към следващия Електор. Спомних си, че бях чел за това в един от часовете в гимназията. Когато настъпи моментът за нов Електор Примо, страната трябва да напомни на хората да се концентрират върху позитивното. Скръбта носи слабост и хаос. Единственият начин е да продължим напред. Да. Правителството се страхуваше да показва несигурност пред гражданите си.
Но аз имах само около секунда да се замисля върху това.
Едва привършихме новата клетва, когато внезапна болка прониза крака ми. Преди да успея да се спра, аз се превих и рухнах върху здравото си коляно. Няколко войника извърнаха глави към нас. Засмях се колкото мога по-силно и се престорих, че сълзите в очите ми бяха от смях. Джун също влезе в роля, но виждах страха, изписан на лицето й.
— Хайде — обезумяло прошепна тя. Едната от нежните й ръце ме хвана през кръста, а аз се опитах да уловя другата, която ми подаде. По целия тротоар хората започнаха да ни забелязват за първи път. — Трябва да се изправиш. Хайде.
Нуждаех се от всичката си сила, за да продължа да се усмихвам. Концентрирай се върху Джун. Опитах се да се изправя — отново паднах. По дяволите. Болката беше твърде силна. Бяла светлина прониза дъната на очите ми. Дишай — казах си аз. — Не можеш да припаднеш насред главния район във Вегас.
— Какъв е проблемът, войнико?
Млад ефрейтор със светлокафяви очи застана пред нас със скръстени ръце. Виждаше се, че бърза за някъде, но очевидно не чак толкова, че да не спре да ни провери. Ефрейторът повдигна вежди към мен.
— Добре ли си? Блед си като платно, хлапе.
Бягай. — усетих необходимост да изкрещя към Джун. Изчезвай оттук — все още има време. Но тя ме спаси, отговаряйки вместо мен.
— Съжалявам, сър — извини се тя. — Никога не съм виждала клиент на „Беладжио“ да изпие толкова много при едно посещение. — Тя поклати състрадателно глава и му махна с ръка да отстъпи назад. — По-добре се отдръпнете — продължи Джун. — Мисля, че ще повърне.
За пореден път останах изумен колко лесно можеше да се превъплъти в друга личност. По същия начин, по който бе успяла да заблуди и мен из улиците на Езерния сектор.
Ефрейторът я погледна смръщено, изпълнен със съмнение, преди отново да се обърне към мен. Очите му се фокусираха върху контузения ми крак. Макар и да бе скрит под дебел пласт панталони, той го огледа.
— Не съм убеден, че придружителката ти знае какво говори. Струва ми се, че трябва да отидеш на лекар. — Той вдигна ръка, за да махне към един преминаващ медицински камион.
Поклатих глава.
— Не, благодаря ви, сър — успях да промълвя с тих смях. — Тази хубавица ми разказва твърде много шеги. Имам нужда само да си поема малко въздух… и после да отида да се наспя. Ние сме…
Но той не обърна внимание на това, което му казах. Тихо изругах. Ако отидехме в болницата, щяха да ни вземат отпечатъци от пръстите и да разберат кои точно сме — двамата най-търсени бегълци в републиката. Не смеех да погледна към Джун, но знаех, че тя също се опитваше да намери изход от ситуацията.
Тогава някакъв човек подаде главата си иззад ефрейтора. Момиче, което и двамата с Джун разпознахме веднага, макар никога преди да не я бях виждал облечена в току-що излъскана републиканска униформа. Чифт пилотски защитни очила висяха около врата й. Тя заобиколи ефрейтора и застана пред мен със състрадателна усмивка.