Роджър Зелазни
Фентъзи и научна фантастика: гледната точка на един писател
Още едно есе няма да подложи на изпитание издръжливостта на читателя и все пак бързам да добавя, че имам постоянна уговорка с наставническите си наклонности да си спестявам жалкия писателски трик да обобщавам всичко. Това е просто малка реч, която произнесох на Седмата годишна конференция за фентъзи и научна фантастика в университета в Калифорния, Ривърсайд, през 1985 година, където с мене се отнасяха добре. И си помислих, че тя може да се превърне в приличен текст.
Често съм се чудел дали съм автор на научна фантастика, който сънува, че е автор на фентъзи, или пък нещо друго. По-голямата част от научната ми фантастика съдържа някои елементи на фентъзи, и обратно. Предполагам, това ще е неприятно на пуристите и от двете направления, които могат да решат, че развалям един иначе приемлив научнофантастичен разказ с включването на необяснимото или че насилвам чистотата на фентъзи, като карам тамошните чудеса да се съобразяват с твърде рационална мрежа от структури.
В това може да има някаква истина, така че поне ще се опитам да ви разкажа защо пиша по този начин, какво означава за мене тази като че ли хибридна природа на творбите ми и как виждам това значение като допълнение към конкретния тип литература в по-широк смисъл.
Първото ми самостоятелно четиво като ученик беше митология — в големи количества. Не след дълго открих народните приказки, вълшебните приказки, фантастичните пътешествия. И не много след това — на единайсетгодишна възраст — прочетох първия си научнофантастичен разказ.
Всъщност досега не ми беше хрумвало, че подобна посока на четене твърде много наподобява развитието на този тип литература. Първо идва фентъзи — с корените си в ранните религиозни системи — в митологията — и в епическата литература. Разводнени версии на тези творби оцеляват след възхода на християнството под формата на легенди, фолклор, вълшебни приказки, а в някои се включват и християнски елементи. След това са фантастичните пътешествия, утопиите. И накрая — с индустриалната революция — научните обяснения са заместени със свръхестественото от Мери Шели, Жул Верн, Хърбърт Дж. Уелс. Определено бях прочел нещата в съответния хронологичен ред.
Сега чувствам, че това е повлияло на целия ми подход към използването на невероятното в литературата. Най-ранните фентъзи са очевидна спекулация върху дребни и несигурни факти. В играта влизат много предположения и свръхестествени обяснения на събитията. Приемах тези неща като всяко дете — безкритично, — единственият ми читателски критерий беше дали историята ми харесва. Когато открих научната фантастика, бях близо до прага на рефлексията. Започнах да оценявам стойността на разума. Дори започна да ми харесва да чета за науката. По някакъв начин, предполагам, бях случай на онтогенетична рекапитулационна филогенеза.
Никога не съм се разделял с любовта си към всички тези форми — сигурно защото мисленето ми е било докоснато от тях. Емоционално ми е трудно да прокарам граница между научната фантастика и фентъзи, понеже ги усещам като различни части на една вселена — същите съставки, но в други пропорции. Разсъдъчно обаче приемам, че ако елементите на невероятното включват свръхестественото или просто остават необяснени с понятията, с които разумният човек тълкува действието на природните закони, тогава подобен конкретен разказ трябва да се приема за фентъзи.
Ако невероятното може да бъде обяснено или да изглежда обяснимо с термините на съвременното състояние на човешкото знание или теория — или с нещо, което следва оттук, — мога да видя как разказ от този тип ще бъде преценен като научна фантастика.
Когато пиша обаче, изобщо не мисля с понятията на подобно елементарно разделение. Смятам, че литературата трябва да отразява живота и че нейният модус е онзи класически акт на мимезис, имитацията на действие. Допускам, че в научната фантастика и фентъзи използваме криво огледало — въпреки това то по някакъв начин трябва да отразява всичко, поставено срещу него. Изключителната ценност на едно криво огледало е способността му да хвърля особена светлина върху онези черти от общата действителност, върху които писателят иска да акцентира — и това в много отношения доближава работите ни до сатирата в класическия смисъл на думата, — като превръща световете на научната фантастика и на фентъзи в особен начин на разговор за съвременния свят. Другото ценно нещо е невероятно широкият кръг от характери, които този подход ми позволява да изследвам.
Не само че не ми харесва да мисля за разказите си с понятията на научната фантастика и на фентъзи като отделни категории, но и чувствам, че от гледна точка на творческия акт за мене ще бъде вредно да забия такъв клин в разбирането си за вселената. Джон Пфайфър, автор на „Човешкият мозък“, пише: „В черепа ви има натъпкана цяла вселена, компактен модел на обкръжаващото ви, базиращ се на целия натрупан от вас жизнен опит.“ Такъв модел по необходимост е ограничен от обхвата на индивидуалните възприятия и от природата на личния опит.