Така че светът, за който пиша, светът, пред който изправям кривото си огледало, не е реалният свят в какъвто ида било най-общ смисъл. Това е само моят ограничен, личен образ на реалния свят. Следователно — въпреки че упорито съм се опитвал да превърна моята версия на реалността в колкото може по-пълен модел — в него има пропуски, тъмни петна, свидетелстващи за това, че не познавам разни неща. Тези тъмни петна си ги носим някъде в себе си, защото нямаме нито достатъчно живот, нито достатъчно време да възприемем всичко. Те са част от човешкото съществуване — сенките на Юнг, ако ви харесва, непопълнените адреси в личните ни бази данни, ако предпочитате.
Какво общо има това с невероятното — с фентъзи и с научната фантастика? Чувствам, че научната фантастика със своя рационален, квазидокументален подход към съществуването израства от добре осветените, добре организирани райони на личните ни вселени, докато фентъзи по традицията на историческия си произход има своите корени в тъмните й места. Отнякъде вече чувам да се надигат гласове срещу извода, че фентъзи израства от незнанието, а научната фантастика — от осветляването. Донякъде е вярно, донякъде не е. Да цитирам Едит Хамилтън: „Вероятно не е имало по-добре просветени хора от живелите в края на Атинската държава.“ И все пак именно същите тези крайно рационални гърци са ни завещали класическата митология в най-силната й и усложнена форма, докато са трупали материал за първите глави на световната история.
Фентъзи може да тръгне от непознатото, но онова, което прави с него веднага след това, е да го приведе към същите рационални процеси, използвани от разказвачите при създаването на приказка. Тогава самата история се развива по съвсем ясно изработен модел.
Не казвам, че тъмните места представляват неща абсолютно непознаваеми, а само, че те са репрезентации на непознатото в умовете на отделните автори — от безименните ужаси на Лъвкрафт до менталните процеси при Кукловодите на Лари Нивън. Съмнявам се, че моделите на кои да са два авторски свята съвпадат напълно. И чувствам, че обобщаването и представянето на това облачно непознато в литературата са основата на фентъзи.
Искам обаче да направя още една крачка. Едва ли мога да отрека въздействието на един добър жанрово изчистен разказ — фентъзи или научнофантастичен, — така, както аз виждам разграничението между тях. Споменах и по-рано, че докато работя, изобщо нямам склонност към подобни разграничения. Пиша ли разказ с определен обем, личното ми усещане за естетика обикновено ме кара да вървя към развръзката, да търся цялостната картина, поне да кимна на всичко, достойно според мене за уважение в тази версия на реалността. В резултат разказите ми отразяват както тъмните места, така и светлите, съдържат известни двусмислени/необясними елементи наред с множеството, което се движи по правилата. С други думи, имам склонност да смесвам моето фентъзи и моята научна фантастика. От една страна, онова, което пиша, предполагам, е научно фентъзи — жанр копеле — според някои разсъждения по въпроса. И не съм сигурен в какъв ме превръща това.
Следвах този модел в първата си книга — „Безсмъртният“, — оставих определени неща необяснени и открити за множество интерпретации. Направих го отново във втората си книга — „Господарят на сънищата“, — само че там тъмните места бяха по-скоро в човешката психика, отколкото в събитията. Същото се случи и с пейанската религия и нейното въздействие върху моя разказвач, Франсис Сандау, в иначе научнофантастичния роман „Островът на мъртвите“. С „Господарят на светлината“ написах книга, в която събитията може да се приемат или като научна фантастика, или като фентъзи — стига само малко да се попремести акцентът. И така нататък — чак до последния ми роман, „Окото на котката“, чиято последна четвърт може да се приеме или за фентъзи, или за халюцинация — в зависимост от индивидуалния вкус в това отношение. Пиша по този начин, защото трябва, защото една малка част от мене иска да остане почтена, докато разказва масата лъжи, които литературата се чувства длъжна да включи в този свой жанр — защото аз не знам нищо и моето невежество също трябва да бъде по някакъв начин изразено във вселените, които създавам.