Петър Бобев
Ферхад Белязания
Параходът разтоварваше докараните стоки. Босоноги мургави носачи, прегънати под тежестта на сандъците, притичваха с треперещи колене по разлюляното мостче.
В това време старши щурманът Любен Кирков лежеше върху изнесения на бака шезлонг и прелистваше цяла купчина помагала, речници и разговорници, улисан в трудните звукосъчетания на изучавания език. Под стола дишаше тежко, с изплезен език малкото, недорасло от глад кученце, което бе намерил на пристанище Пирея. Тогава някой бе подметнал на шега името Херкулес и това име му остана.
Преди няколко години Кирков стоя с кораба си на док цял месец в същото пристанище и успя да понаучи местното наречие. Затова напоследък, когато взе да се отбива по-често насам, той реши да усвои и литературния език.
От пепеливото небе още от сутринта жареше тропическото слънце. Над сгорещената палуба, над рубките и над капитанския мостик трептеше мараня.
Задъхан от непоносимата жега, Кирков се надигна и се запъти към щурманската рубка. Там поне имаше вентилатор. Подире му припна малкият Херкулес.
Отгоре, от мостика, се провикна дежурният офицер Стамов:
— Дотегна ли ти науката?
— Пфу! — изпухтя щурманът. — Задушно като в пъкъла!
И отвори вратата. В този миг отвън на кея се дигна някаква страшна глъчка. Проехтяха звучни арабски ругатни, сред които се понесе див пронизителен писък. Сякаш колеха някого.
Кирков се изправи до страничния люк. На кея под него десетина чернобради араби налагаха с ритници и юмруци едно дрипаво момче, което пищеше неистово, свито на кълбо в праха.
— Убиха ме!
Възмутен от жестокостта на нападателите, щурманът притича по трапа и изкрещя на арабски:
— Какво става тук?
Стреснати от неочакваната намеса на този едър моряк, арабите оставиха жертвата си и се обърнаха към него.
Но един от тях се окопити бързо:
— Я не се меси в нашите работи!
Другарите му го сбутаха с лакти. Какво върши той? Така ли се говори с европеец?
— Защо биете детето? — стъкми бързо въпроса си Кирков.
— Дете! — изръмжа друг. — Ама дете на Шейтана!
Изведнъж дрипавото момче скочи на крака и побягна в страничната уличка, като куцаше тежко с по-късия си ляв крак. Двама от арабите се приготвиха да го догонят, но щурманът ги спря.
— Господине — обърна се към него най-старият арабин и нагласи с две ръце копринения си тюрбан. — Ако познавате това дете, друго ще говорите. Вие сте чужденец, затова тъй гледате. То не е дете, а рогата усойница!
Друг се обади:
— Куц, белязан от аллаха!
Кирков не можеше да разбере всичко, което разправяха арабите с привичната им глъчка, като се надвикваха и преварваха един друг, затова ги прекъсна нетърпеливо:
— Добре де, ама кажете най-сетне какво е направил!
— Запали ми килимарницата — въздъхна арабинът с копринения тюрбан. — Изгоря един килим. Знаете ли вие какво значи един килим? Цял месец работа…
— Но защо ще го пали?
— От злоба! Оня ден открадна от работилницата най-скъпата ми прежда. Аз го хванах и го предадох на сержанта. А той не си поплюва… И сега за отмъщение…
Кирков почувствува, че намесата му е съвсем неуместна, измърмори някакво неясно извинение и се изкачи мълчаливо на кораба, замислен и недоволен от себе си. Защо все така излиза? Уж в защита на онеправданите, а то…
Дежурният офицер го закачи отново:
— Е, оправи ли ги?
Кирков вдигна рамене:
— Кое разбрах, кое не разбрах. Обърках ги повече. Виждам, трябва да се учи още много.
— Я остави! — засмя се Стамов. — В този пек и наука! Ако е някой друг език, по-необходим, разбирам, а то…
Сложил вече ръка върху бравата на кабината си, Кирков отвърна замислен:
— Всеки език е прозорче, прозорче към някое кътче на света… А защо тъкмо арабски? Не съм се запитвал досега. Може би симпатия, а може би и друго — през това прозорче са гледали много хора… Такава стара култура…
После се прибра в каютата и може би щеше да забрави и тази случка както хиляди подобни случки от дългия си моряшки живот, ако на другия ден случаят не го срещна отново с малкия крадец.
Денят беше задушен, дори по-задушен от вчера. От пустинята вееше горещ вятър като от напалена пещ.
Кирков се бе нагласил на марса с далекогледа. Отвъд напечените сгради, над странните бели покриви, засенчени тук-там от бухналите китки на палмите, се ширеше пустинята, безкрайно пясъчно море, набръчкана от островърхите дюни, подобни на застинали вълни, а отзад, през борда, се плискаше другото море, истинското изумрудено море — тихо и лъскаво — гладко в порта, проблясващо с виолетови отблясъци от разлетия мазут и неспокойно, запенено отвъд бялата ивица на вълнолома.