Червено море! Но сега то е тъй синьо, както всяко друго море по света. Червените микроскопични водорасли, които са дали името му, още не са се намножили. А долу в синята дълбочина под кърмата шарят три акули, три зловещи сенки, които вдъхват трепет.
Покрай пристанището премина стадо овци, после с лениви стъпки се източи керван камили и се скри зад огромните цилиндри на бензиновите резервоари.
Внезапно от страничната тясна уличка, оградена с две редици занаятчийски работилнички и прихлупени дюкянчета, изтича Белязания, сподирен от тълпа момчета, които мятаха подире му камъни.
Без никакво колебание той прибягна до българския кораб, премина на два скока мостчето и се скри зад фалшборда. Преследвачите му спряха смутени на кея, не посмяха да се качат на чуждия параход.
Озовал се в безопасност, малкият крадец се подаде над парапета и запрати надолу към групата един камък. Камъкът изфуча и удари в лицето най-голямото момче.
В това време Кирков се спусна от марса и сложи тежката си ръка върху рамото на неканения гост.
— Какво търсиш тук?
Момчето се обърна с лукава усмивка.
— Крия се. Ти ще ме пазиш.
Кирков кипна:
— Отде накъде ще те пазя?
— А вчера?
— Вчера не знаех кой си.
— Пък аз и вчера, и днес съм си все същият — отвърна нахално момчето.
— Хайде, махай се! — подкани го Кирков.
— Няма! Ще ме бият.
— А защо ще те бият?
— Защото ме мразят.
Любен Кирков се надвеси от борда:
— Какво пак е направил този приятел?
Момчето с ударената буза се провикна отдолу:
— Само ни го дайте! Ние ще го наредим!
Щурманът повтори въпроса си:
— Но какво е направил?
— Какво ли? — заговори бързо момчето. — Баща ми го наби вчера заради изгорелия килим, а той, Белязания, от злоба издебнал малкия ми брат и му пукнал главата с камък. Ще го заколя, само да слезе! На акулите ще го хвърля!
Кирков се обърна назад:
— Истина ли е?
— Не е! — озъби се беглецът.
— Кое не е?
— Не е вярно, че ще ме заколи. Преди това аз ще му прережа гръкляна. Ей тъй!
И измъкна от пояса си скритата кама.
Любен Кирков се замисли. Това проклето момче нямаше да разбере нито от упрек, нито от бой. Свикнало беше с тях. Защо пък да не опита с добро?
С това решение Кирков се обърна към него кротко:
— Ти още не си ми казал името си. Малкият се озъби:
— Нали чу — Белязания!
Кирков поклати глава.
— Не така, мойто момче! Искам да знам истинското ти име.
Белязания вдигна поглед. В големите му черни очи пробягна някаква сянка.
— Ферхад! — промълви той, като преглътна. — Но сега никой не ми казва тъй. Всички ме знаят Куция, Белязания, Проклетника.
Щурманът си тръгна мълчаливо, но спря насред път.
— Добре, остани тук, докато си отидат!
Ферхад се свря на сянка зад мостика. Кученцето Херкулес се примъкна страхливо до него, но момчето му изкрещя грубо и то побягна с подвита опашка към господаря си.
Кирков прегледа щурманския дневник, вписа някои бележки, почисти секстанта1, поговори с радиста и когато към обяд излезе отново на палубата, Ферхад все още стоеше на мястото, където го бе оставил.
— Охо! — изненада се Кирков. — Бях те забравил. Няма ли да си ходиш вече?
— Не! — отвърна намусено момчето. — Ония дебнат зад ъгъла.
— Ако закъснееш, близките ти ще се тревожат.
— За мене никой не го е грижа.
Щурманът седна на купчина въжета. Хамалите бяха налягали на сянка по кея и наоколо цареше тишина.
— А родителите ти?
— Нямам родители. Дядо Хюсни, слепият просяк, ме намерил на улицата и ме отгледал. Но той умря. А преди да умре, се парализира. Трябваше да го храня аз. Затова взех да крада. Просенето не стигаше. Но ме хванаха. Една седмица ме държаха в мазето. Като ме пуснаха, намерих дядо Хюсни умрял от глад.
Кирков си представи неволно безрадостния живот на това момче. Още дете — и толкова жлъч! Какво ще стане е него после, когато порасне.
Той поклати глава.
Та то беше станало вече — един малък престъпник!
— Защо не се хвана на работа, каква да е?
— Работа! — Ферхад плю през борда. — Че кой дава сега работа? И то на такъв като мене…
Кирков не възрази нищо. Всъщност какво би могъл да възрази.
А Ферхад добави злобно:
— Не дават работа, а като откраднеш, те бият. О! Как ги мразя…
Ръцете му се свиха в юмруци. По мършавите му ръце се изпънаха тънки жили.
— Мразя всички, всички! Ако мога, ще ги изколя — до един!
Любен Кирков прекъсна злобния му изблик:
— Я ми кажи, гладен ли си?
Момчето го измери с недоверчив поглед.
— Защо питаш?
— За да те нахраня, затова! — тросна се щурманът, раздразнен от дивата му упоритост.