— Дай! — отсече изведнъж малкият арабин.
Кирков нареди на готвача да му даде ядене и продължи работата си. По едно време вратата скръцна. Влезе Стамов, отстъпил дежурството на втория офицер.
— Е, как е новото зверче? — запита той, като се отпусна на стола под вентилатора. — Както си почнал, скоро ще препълниш кораба. От Пирея кучето, тук — това…
И не довърши.
Кирков се усмихна виновно.
— Наистина, като диво зверче, подритнато от всички.
— А ти какво ще го правиш? Не е ли време вече да го отпратиш на брега? Капитанът може да се върне още днес… Ще ни нахока здраво — и тебе, и мене…
— Ще видим! — смънка щурманът. — Жал ми е…
— Все пак, чужд човек на кораба, и то какъв човек… измет… Може да ни направи някоя беля…
Кирков заговори бавно, сякаш не на другаря си, а повече да убеди, да успокои самия себе си:
— Тъй мисля аз… Във всеки човек, и в най-покварения, и в най-закоравелия престъпник, се крие човечност. Иначе нямаше да бъде човек. Доброто е заложено във всеки от нас, но животът е тежък, натрупва огорчения, злоба…
Стамов не го прекъсна. Той беше слушал и друг път подобни мисли от стария щурман. Не ги отричаше, приемаше ги, но само като идея… Не би посмял да ги приложи в живота, да се довери на престъпник, да разчита, че е успял да разбуди доброто в душата му.
А Кирков добави:
— Всеки човек се откликва на доброто… Някаква вродена способност, порив… Човешката душа е сложен музикален инструмент — резонатор на добро или на зло. Точно тъй, на добро или на зло… Което зазвучи… Ето и това момче! Какво е преживяло? Само глад и бой! Какво ли би станало, ако срещнеше нейде съчувствие, нежност…
Стамов се надигна.
— Разбирам накъде клониш. Но все пак внимавай! Животът е по-сложен от теориите…
Привечер Кирков пак нахрани новия си гост, а след това го изпрати да си ходи. Но след две минути Ферхад отново изтича на палубата. Враговете му му бяха устроили засада и той едва се бе отървал само с една подутина на челото.
Кирков сви рамене. После изведнъж реши. Викна един матрос и му нареди да изкъпе добре момчето, да го остриже и да му даде да облече някоя стара моряшка дреха.
И когато вече по тъмно Ферхад му се представи в новото си облекло със същото нахално-присмехулно изражение на мургавото лице, той го отведе в каютата си, постла му едно одеяло на пода, после и той се нагласи за сън.
— Хубав часовник! — посочи Ферхад оставения на масата хронометър.
Щурманът наведе глава.
— От баща ми! И той беше моряк. Само това ми остана…
Изгаси лампата и се обърна към стената.
— Сега спи! Пък утре ще видим какво да те правя…
На заранта той се събуди с чувството за нещо нередно. Постелята на госта му беше празна. Но не само това. Имаше още нещо. Само че какво?
Той изведнъж скочи. Хронометърът!
Кирков изтича навън разсъблечен. Надзърна през борда. В същия миг Ферхад се метна в една лодка и загреба бързо към изхода на порта.
— Ферхад! — провикна се Кирков. — Чакай! Момчето загреба още по-лудо. В пазвата му, през избелялата матроска блуза, личеше мушнатият в бързината хронометър.
Щурманът прибягна по моста и оттам скочи направо в най-близката лодка. Отвърза въжето и загреба. Разстоянието между двете лодки взе да намалява. Нима можеше да се мери недохраненото арабско момче със силния изпечен моряк?
Сто метра, осемдесет, шестдесет, петдесет…
Ферхад размахваше яростно греблата. Ето, заобиколи фара на вълнолома, изскочи в открито море, насочи се към брега.
Но Кирков го настигна, изравни се с него, двете лодки отъркаха борд о борд. Греблото на беглеца се строши.
Щурманът пое дълбоко дъх и промълви тихо, с болка в гласа:
— Ферхад, мойто момче! Как можа?
Малкият крадец трепна, стрелна го за миг със смутени очи, но само за миг. После дивият израз отново сгърчи лицето му.
— Е, какво? — изръмжа той. — Какво от това, че си ме нахранил? Имаш много ядене, даваш и на мене… Нали даваш и на кучето си…
Кирков занемя от този изблик на неблагодарност. Пресегна се рязко и стисна в яката си ръка слабата китка на момчето.
— Я тръгвай с мене!
Внезапно Ферхад се извърна и като хищен звяр впи зъби в ръката му. Рукна кръв. От болка Кирков отпусна пръстите си. Ферхад се откопчи от отслабналата хватка и се хвърли в морето.
В този миг хронометърът се изхлузи от пазвата му, тракна о борда, после плясна във водата.
Кирков проследи със смаян поглед потъващото бяло петно. Секунда-две! Ето, то полегна на дъното сред пъстрата мозайка на кораловите плетеници.
Каква беше дълбочината?
Не повече от шест-седем метра! А часовникът беше спомен, скъп спомен…