С няколко размаха на ръцете Ферхад достигна скалистия бряг и изпълзя по него.
Кирков се озърна. Във водата не се виждаха никакви подозрителни сенки. Спокойна светеща синева. А долу, на дъното, лежеше часовникът на баща му.
Без да се двоуми, той се метна във вълните. Тялото му потъна бавно. Топлата вода го обгърна като ласка. „Така трябва и да бъде — помисли си Кирков, като загреба силно надолу. — Та това е Червено море, най-соленото и най-топлото море в света.“
От мъгливата дълбочина изплува неравното дъно, обрасло с гъст коралов храсталак. Бели, червени, виолетови, жълти коралови гранки — оплетени, разкривени, обсипани е безброй цветни пъпки. Под тях развяваха нежните си пипала морските карамфили, пълзяха морски звезди, бодливи таралежи разклащаха дългите си прозрачни шипове. И толкова риби с толкова краски, подобни на рояци пеперуди. Те отново изплуваха от кораловите дупки, където се бяха изпокрили, изплашени от внезапното гмурване на плувеца, въртяха се пред очите му, замайваха погледа му.
Кирков усети, че въздухът му се свършва, а часовникът не се виждаше. Той изплува на повърхността и вдъхна дълбоко. На скалата Ферхад махаше ръце и крещеше нещо неразбрано.
Кирков пак задълба към дъното. И отново сред зеленикавата мъгла се надигна кораловият гъсталак.
Ето и хронометъра, легнал между два морски таралежа под огромен златист сюнгер. Внимателно, като се пазеше от опасните бодли, плувецът го грабна и обърна нагоре, към блестящия като сребро воден покрив.
В този миг видя акулите. Една, две, три, четири, пет…
Сякаш извираха от синия безкрай, който го обгръщаше отвред.
Те връхлетяха мълниеносно, тъмни зловещи сенки, преминаха ниско над главата му, после свиха назад и повторно налетяха.
Кирков се притаи към дъното, отстъпи назад.
И в този миг…
Тряс!
Какво бе станало? Скала ли затисна крака му?
Той едва не изпищя от болка. Глезенът му бе попаднал между вкопчаните черупки на огромна мида-тридакна2.
Мида-убийца! — тъй я наричат водолазите.
Кирков напъна всички сили да се освободи, защото въздухът му се свършваше. Мъчителни спазми стягаха гърлото му.
Напразно!
Чудовищните черупки, подобни на две озъбени челюсти, между които се провиждаше червеното тяло на мидата, стискаха здраво. Той знаеше — те не изпускат, щом веднъж са захапали.
Часовникът в ръката му биеше ясно и отчиташе безпощадно последните мигове на живота му…
Пъстрите риби се бяха изпокрили някъде, пръснати от глутницата акули, които кръжеха отгоре застрашително, вперили злите си студени очи в нещастния пленник.
При всяко прелитане над главата му Кирков виждаше белите нанизи зъби в полуотворените им сърповидни уста и червените пулсиращи отвори на хрилете.
Повече не можеше да издържи. Гърдите му щяха да се пръснат. Ето, от устата му избликна бисерен грозд от въздушни мехури. Водата настойчиво, непреодолимо напираше в дробовете му, смачкваше ги със своята тежест…
Внезапно акулите се пръснаха смутени. От повърхността се спусна друг плувец с нож в уста.
Ферхад! Нима е възможно?
Кирков усещаше, че губи съзнание. Пред очите му се спускаше червена мъгла, която се уплътняваше бързо, потъмняваше, обгръщаше го…
Ферхад достигна дъното, прилепи се до него, изпълзя към долния край на чудовищната мида, там, дето се залавят двете черупки, и мушна ножа си. Разклати го, напипа мускула, който ги стягаше, и го преряза.
Жестокият жив капан се отпусна начаса…
Кирков усети как момчето го поема през кръста и понася нагоре. Акулите отново се стълпиха отгоре им, но Ферхад изкрещя под водата и те изчезнаха уплашени нанякъде в синия простор.
Щурманът се събуди на брега, прострян по гръб върху напечената скала. Отпуснат на колене пред него, малкият спасител му правеше изкуствено дишане.
Като го видя, че отваря очи, Ферхад му се усмихна. За пръв път Кирков забеляза върху мургавото му сухо лице щастлива, беззлобна усмивка.
— Ферхад! — промълви глухо той. — Ти?
Момчето продължаваше да се усмихва.
— Така е, аз! Извиках ти от брега да се пазиш. Долу е пълно със „сахала“, тези проклети миди! Тъй ги наричаме ние, сахала. Но ти не чу. После видях как се изплаши от акулите. Отде да знаеш, че тия не са опасни. Има други, които нападат хора. Тези не. Само дето са много любопитни. Нищо не пропускат. Всичко искат да подушат с носа си. Тогава видях как те улови сахала. „Ех! — рекох си. — Свърши се с него! Ще се удави, и то заради мене… Само заради мене“… Нещо ме задуши тук, в гърдите…
Кирков сложи ръка върху рамото му.
— Ферхад, мойто момче! Знаех, че не си лош…