— Странно, и тя обикновено казва същото за теб.
Той извади цигара от пакета си.
— Имаш ли нещо против?
— Няма значение, тъй като и бездруго ще го направиш.
— Никога не даваш малко кредит на хората, док — възнегодува той и цигарата се залюля на устата му. — Все пак доста съм ги намалил — допълни Марино и щракна запалката си. — Кажи си честно: не мислиш ли за пушене всяка минута?
— Прав си. Не минава и минута, в която да не се зачудя как съм могла да върша нещо толкова неприятно и отблъскващо.
— Глупости. Липсва ти страхотно. В момента ти се иска да си на мое място. — Марино издиша струя дим и се загледа през прозореца. — Един ден цялото това място ще се срине в някоя дупка заради шибаните мармоти.
— Защо Голт би отишъл в Северна Каролина? — запитах.
— Защо, по дяволите, въобще би отишъл някъде? — каза Марино с мрачен поглед. — Какъвто и въпрос да зададеш за тоя мръсник, отговорът е все един и същи: просто така му се е искало. А и няма да се спре с момиченцето Стайнър. Още някое хлапе, жена или мъж, по дяволите, това е без значение, ще се окаже на подходящото място в подходящия час, когато Голт го засърби отново.
— Наистина ли мислиш, че той все още е там?
Той изтърси пепелта от цигарата си.
— Да, така мисля.
— Защо?
— Защото веселбата му едва сега започва — отвърна той.
В трапезарията влезе Бентън Уесли.
— Най-великото шибано шоу на земята, а той си седи спокойно, гледа и умира от смях, докато ченгетата от Блек Маунтин обикалят в кръг и се опитват да измислят какво, по дяволите, да направят. Те са свикнали на не повече от едно убийство годишно между другото.
Загледах Уесли, който се отправи към бара. Сипа си супа в купичката, сложи няколко сухара на таблата си и пусна няколко долара в хартиения поднос оставен за клиентите, в случай че касиерът не е наоколо. Не показа с нищо, че ни е видял, но познавах способността му светкавично да възприеме всяка подробност в заобикалящата го среда, макар да изглежда съвсем разсеян.
— Някои от физическите показатели на Емили Стайнър ме карат да мисля, че тялото й е било замразено — казах на Марино, докато Уесли се отправяше към нас.
— Точно така. Сигурен съм, че е било. В моргата — отвърна Марино и ме изгледа странно.
— Май съм пропуснал нещо важно — каза Уесли, като си придърпа стол и седна.
— Мисля, че тялото на Емили Стайнър е било замразено, преди да бъде оставено до езерото — споделих.
— Какво те кара да мислиш така? — запита Уесли.
Златни копчета за ръкавели, украсени с емблемата на Министерството на правосъдието се показаха изпод ръкава на сакото му, когато той се протегна към солницата.
— Кожата й беше отпусната и суха — отговорих. — Освен това беше доста добре запазена и фактически неосквернена от животни и насекоми.
— Това опровергава идеята ни, че Голт е отседнал в някой евтин мотел — обади се Марино. — Със сигурност не би успял да напъха трупа в минибара в стаята си.
Уесли, педантичен както винаги, напълни лъжицата си със задушени миди и я поднесе към устата си, без да разлее дори капка.
— Какви материални улики имаме? — запитах.
— Бижутата и чорапите й — отговори Уесли. — И лепенката, която за съжаление е била свалена, преди да я проверим за отпечатъци. В моргата доста добре я бяха срязали.
— Господи — измърмори Марино.
— Но е достатъчно характерна, за да ни обнадежди поне малко. Всъщност мога да кажа, че никога преди не съм виждал яркооранжева лепенка за тръби — допълни Уесли и погледна към мен.
— Аз определено не съм виждала — казах. — Вашите лаборанти успяха ли да открият вече нещо за нея?
— Все още нищо, освен мазни петна, което означава, че краищата на рулото, откъдето е откъсната, са изцапани с нещо мазно. Ако това въобще би могло да ни свърши някаква работа.
— Какво друго има в лабораторията? — попитах.
Уесли каза:
— Проби, почва изпод трупа, чаршафа и торбата, използвани при транспортирането й от езерото.
Раздразнението ми нарастваше все повече, докато слушах продължението на обясненията му. Зачудих се какво ли бяха пропуснали и какви микроскопични улики са били унищожени завинаги.
— Искам копия от снимките й и докладите, също и резултатите от лабораторията, когато са готови — обадих се аз.
— Каквото имаме, ще бъде на твое разположение — отвърна Уесли. — Хората от лабораторията ще се свържат директно с теб.