Предпланината се сливаше в далечината с веригата на Мъгливите планини, дърветата около нас грееха в пъстри цветове. Спомних си за колибите около непавирания път близо до портата на Монтрийт. Сетих се за Дебора с кривогледите очи, за Крийд. Имаше моменти, в които се чувствах зашеметена от този свят, едновременно прекрасен и ужасяващ. Крийд Линдзи щеше да отиде в затвора, ако не се намесех бързо. Страхувах се, че Марино ще умре. Не исках последната ми среща с него да е такава, каквато бе с Фъргюсън.
Докато пътувахме, си бъбрехме оживено. Скоро минахме покрай фермите на ветеринарното училище и нивите с жито и царевица, използвани за земеделски проучвания. Зачудих се как ли се справя Луси в „Еджхил“. За нея се тревожех не по-малко. Изглежда се страхувах за всички, които обичах. И въпреки това бях толкова резервирана и разумна. Вероятно най-големият ми недостатък бе, че не показвах каквото трябва. Тревожех се, че никой от близките ми никога няма да разбере колко го обичам. Около пътя прехвърчаха гарги, а нахлуващото през предното стъкло слънце ме заслепяваше.
— Какво мислите за снимките, които ви изпратих? — попитах.
— Нося ги с мен — отговори доктор Шейд. — Под трупа сложихме доста неща, за да видим какво ще стане.
— Пирони и желязна запушалка за канал — обясни Кац. — Капачка от бутилка, монети и други метални неща.
— Защо метални?
— Сигурен съм, че е било метал.
— Това мнение още преди експеримента ли го имаше?
— Да — отговори доктор Шейд. — Лежала е върху нещо, което е започнало да се окислява. Тялото й го е накарало да се окисли. След като вече е била мъртва.
— Какво например? Какво може да е оставило подобна следа?
— Наистина не знам. Ще научим повече след няколко минути. Но обезцветяването, причинило странния белег на хълбока на момичето, е от предмет, започнал да се окислява, докато е лежала върху него. Поне така мисля.
— Надявам се, че пресата не е тук — каза Кац. — Големи проблеми имаме с тях. Особено по това време на годината.
— Заради Хелоуин — казах.
— Можеш да си представиш какво е. Случвало се е някои от тях да се закачат на бодливата тел и да потеглят към болницата. Последният път бяха студенти по право.
Спряхме на паркинга, който в топлите месеци можеше да е доста неприятен за болничните служители, назначени тук. Висока, небоядисана дървена ограда, увенчана с бодлива тел, започваше там, където свършваше асфалтът. Отвъд нея се намираше Фермата. Когато излязохме от колата ми се стори, че противната миризма направо затъмнява слънцето. Независимо колко пъти бях усещала миризмата, никога не можех да свикна с нея. Научих се да я блокирам, без да мога да я игнорирам напълно, но никога не я замъглявах с парфюм, цигари или бонбони. Миризмите са такава част от езика на мъртвите, както белезите и татуировките.
— Колко обитатели имате днес? — попитах, докато доктор Шейд набираше комбинацията на огромната ключалка, обезопасяваща вратата.
— Четиридесет и четири — отговори той.
— Всички са тук от сравнително дълго време, с изключение на твоите — добави Кац. — Те са ни гости точно от шест дни.
Последвах мъжете в зловещото им, но необходимо царство. Миризмата не беше прекалено ужасна, защото въздухът беше студен като в хладилник, а и повечето клиенти бяха лежали тук достатъчно дълго, за да са преминали вече през най-ужасните стадии. Въпреки това обаче гледката беше толкова ненормална, че винаги ме стряскаше. Видях носилка с поставен върху нея труп, купчини червена глина, ровове, облицовани с пластмаса, където тела със закачени по тях бетонни блокове киснеха под водата. Стари ръждясали коли криеха неприятни изненади в багажниците си или зад волана. Например един бял кадилак бе управляван от голите кости на някакъв човек.
Разбира се, по земята също имаше доста хора. Те се сливаха толкова добре с околната среда, че можеше и да пропусна някои от тях, ако случайно не проблясваше златен зъб или широко отворени челюсти не се озъбваха срещу мен. Костите приличаха на пръчки и камъни. Тук думите не можеха да наранят никого, с изключение на ампутираните крайници, чиито собственици, надявах се, са все още сред живите.
Изпод висока черница ми се ухили череп. Дупката от куршум между очите му приличаше на трето око. Видях идеален случай на розови зъби (вероятно причинен от хемолиза, за която все още се спореше на повечето събрания на криминолозите). Навсякъде наоколо растяха лешници, но не бих изяла дори един, защото смъртта се бе просмукала в почвата и човешки течности навлажняваха хълмовете. Смъртта беше във водата и въздуха, издигаше се към облаците. Върху Фермата валеше смърт, а насекомите и животните бяха преситени от нея. Те невинаги завършваха това, което започваха, просто защото запасите им бяха прекалено големи.