— Същият понеделник. Може би два-три часа по-късно.
— И е говорила с Рик?
— Да, съвсем накратко. Спомням си, че аз обслужвах един клиент, а Рик вдигна телефона. Каза ми, че се обажда Скарпета, защото не можела да си спомни в колко часа била срещата ни. Казах му: сряда вечер, в осем часа, и той й предаде. Това беше всичко.
— Извинявай — прекъснах го. — Какво е казала?
Джон се поколеба.
— Май не знам какво точно ме питаш.
— Луси се е представила като Скарпета, когато се е обадила втория път, нали?
— Така ми каза Рик. Всъщност той просто ми съобщи, че Скарпета била на телефона.
— Нейното фамилно име не е Скарпета.
— Господи — каза той след стресната пауза. — Шегуваш се. Просто така предположих. Е, това е доста странно.
Представих си как Луси е звъннала на пейджъра на Марино, а той е отговорил на обаждането й, най-вероятно от дома на Дениз Стайнър. Дениз сигурно е смятала, че той говори с мен. Съвсем просто е било да изчака Марино да излезе от стаята и после да се обади на информационната служба и да поиска номера на „Грийн Топ“. После е било нужно само да звънне там и да зададе необходимите въпроси. Почувствах странно облекчение, примесено с ярост. Нито Дениз Стайнър, нито Кари Гретхен или пък който и да било друг се бе опитвал да убие Луси. Нарочената жертва бях аз.
Зададох на Джон последен въпрос:
— Не искам да те тормозя, но кажи ми, моля те, Луси стори ли ти се пияна, докато я обслужваше?
— Ако ми се беше сторила, никога нямаше да й продам оръжие.
— Как се държеше?
— Бързаше, но се шегуваше и маниерите й бяха приятни.
Ако Луси бе пила толкова, колкото подозирах, че бе правила в продължение на месеци, тя може да е имала алкохолно ниво 1,2 и въпреки това да е изглеждала сравнително трезва. Но възможно е реакциите и рефлексите й да са били засегнати от пиенето и затова не е успяла да се справи добре със случилото се на пътя.
Затворих телефона и набрах номера на „Ашвил Ситизен Таймс“. Там ми съобщиха, че човекът, писал за катастрофата, е Линда Мейфеър. За щастие, тя беше там и почти веднага отговори на обаждането ми.
— Обажда се доктор Кей Скарпета — представих се.
— О, господи! Какво мога да направя за вас? — разтревожено запита тя.
Звучеше много млада.
— Исках да ви задам няколко въпроса за историята, която сте написали. Става дума за катастрофата с моята кола във Вирджиния. Имате ли представа, че не сте описали нещата точно, като сте казали, че аз съм шофирала и впоследствие съм била арестувана за шофиране в пияно състояние? — запитах спокойно, но твърдо.
— О, да, госпожо. Наистина съжалявам. Позволете ми да ви обясня какво стана. Късно в нощта на катастрофата пристигна съвсем кратка информация за нея. Всичко, което съдържаше, бе, че колата, мерцедес, била идентифицирана като ваша и освен това подозирали, че вие сте шофирали под влияние на алкохол. Същата тази вечер аз работех върху друг материал. Редакторът дойде при мен и ми поднесе новата история. Нареди ми да я отпечатам, ако мога да потвърдя, че вие сте шофирали. В този момент обаче времето за приключване на броя изтичаше и аз реших, че няма да успея. И тогава, съвсем изненадващо, телефонът ми звънна. Обади се някаква жена. Каза ми, че била ваша приятелка и се обаждала от болницата във Вирджиния. Искаше да ни уведоми, че не сте пострадали лошо при катастрофата. Смятала, че ние трябва да знаем за това, тъй като доктор Скарпета, вие, все още имате колеги в нашия район, които работят по случая с Емили Стайнър. Каза, че не искала да научим за катастрофата по някакъв друг начин и да отпечатаме нещо, което би разтревожило колегите ви, когато прочетат вестника.
— И вие повярвахте на думата на абсолютно непознат човек и просто отпечатахте историята?
— Тя ми съобщи името и номера си. Проверих и двата. А ако тя не е била ваш близък човек, откъде е знаела за катастрофата, а и за това, че работите по случая Стайнър?
Би могла да знае всичко това, ако бе Дениз Стайнър и се обаждаше от телефонна кабина във Вирджиния, след като бе направила опит да ме убие.
Запитах:
— Как я проверихте?
— Обадих се на номера, който ми даде, и тя отговори. Кодът на района бе от Вирджиния.
— Имате ли все още номера?
— Господи, така мисля. Сигурно е в бележника ми.
— Бихте ли го потърсили?
Чух шумолене на страници. Измина цяла минута, но накрая тя ми съобщи номера.