— Благодаря ви много. Надявам се, че вече сте отпечатали опровержение — казах и усетих уплахата й.
Съжалявах я и смятах, че не е възнамерявала да нарани някого. Просто беше млада и неопитна, и определено не можеше да съперничи на лудата, която бе решила да си поиграе с мен.
— Отпечатахме го още на следващия ден. Мога да ви изпратя копие.
— Не е необходимо — отвърнах, като си спомних журналистите, появили се на ексхумацията.
Знаех кой им е съобщил за нея. Госпожа Стайнър. Не можеше да устои на мисълта, че щяха да й обърнат още внимание.
Когато набрах дадения ми от репортерката номер, телефонът звъня дълго време. Най-после го вдигна някакъв мъж.
— Извинете — казах.
— Ало?
— Извинете, бих искала да науча къде се намира този телефон.
— Кой телефон? Вашият или моят? — изсмя се мъжът. — Защото, ако не знаете къде е вашият, тогава наистина имате сериозен проблем.
— Вашият.
— Аз съм пред обществен телефон на паркинга на „Сейфуей“. Възнамерявам да се обадя на жена си, за да я питам какъв сладолед точно иска. Прати ме на пазар, но забрави да ми каже. Приближих се до телефона, а той започна да звъни. Затова го вдигнах.
— Кой „Сейфуей“? — попитах. — Къде?
— На улица „Кери“.
— В Ричмънд? — попитах ужасено.
— Да. А вие къде сте?
Благодарих му, затворих телефона и се заразхождах из стаята. Тя е била в Ричмънд. Защо? За да види къде живея? Дали е минавала покрай къщата ми?
Погледнах през прозореца към слънчевия ден, чистото синьо небе и ярките цветове на листата по дърветата, които сякаш искаха да ми кажат, че не е възможно да се случи нещо толкова лошо. В света не действаше тъмна сила, а никое от нещата, които бях разкрила, не бе действително. Но аз винаги се чувствах по този начин, когато времето бе хубаво, валеше сняг или градът бе изпълнен с коледни светлини и музика. След това ден след ден отивах в моргата и се срещах с новите случаи там. Виждах изнасилени и застреляни, убити при безсмислени инциденти.
Преди да освободя стаята, се опитах да се свържа с лабораторията на ФБР. Изненадах се, когато научих, че учения, на когото исках да оставя съобщение, е все още там. Но както повечето от нас, които, изглежда не правеха друго, освен да работят, за него уикендите също не съществуваха.
— Истината е, че направих всичко, което мога — съобщи ми той за увеличението на образа, над което бе работил няколко дни.
— Нищо ли не излезе? — запитах разочаровано.
— Пооправих го леко. По-ясно е, но не мога да разбера какво точно представлява.
— Колко време още ще бъдеш в лабораторията днес?
— Още час-два.
— Къде живееш?
— В Акуа Харбър.
Не бих искала да изминавам този път всеки ден, но изненадващ брой вашингтонски агенти, които имаха семейства, живееха там или в Стафорд и Монтклеър. Акуа Харбър се намираше на около половин час път с кола от дома на Уесли.
— Не ми се иска да те моля за това — продължих, — но изключително важно е да получа копие от увеличението колкото се може по-бързо. Възможно ли ти е да минеш покрай дома на Бентън Уесли и да оставиш копието при него? Не би трябвало да загубиш повече от час.
Той се поколеба, после отговори:
— Мога да го направя, ако тръгна веднага. Ще му се обадя, за да ми обясни как да стигна до къщата му.
Грабнах си сака и се приготвих за тръгване. Не прибрах пистолета в куфарчето си, докато не се озовах зад затворената врата на дамската тоалетна в летище Ноксвил. Минах през обичайните проверки на багажа, където обясних какво има в сака. Маркираха го с флуоресцентен оранжев етикет, който ми напомни за лепенката. Зачудих се защо ли Дениз Стайнър би могла да има яркооранжева лепенка за тръби и откъде ли може да я е взела. Не виждах никаква връзка между нея и „Атика“ и докато прекосявах асфалтовата писта, за да се кача на малкото самолетче, реших, че затворът няма нищо общо с нашия случай.
Отпуснах се спокойно на седалката и потънах в мисли. Не забелязах напрежението, завладяло останалите двайсетина пътници, докато изведнъж не осъзнах, че на борда има полицаи. Единият говореше нещо с човек, останал долу, и очите му пробягваха от лице на лице. Почти несъзнателно и аз започнах да се оглеждам наоколо. Познавах това държане твърде добре. Започнах да се чудя какъв ли беглец от закона търсеха и какво ли бе направил той. Замислих се върху това какви действия би трябвало да предприема, ако той внезапно скочи от мястото си. Щях да го спъна или да го ударя изотзад, когато мине покрай мен.