Тримата полицаи продължаваха да оглеждат всички, да си говорят тихо и да се потят. Един от тях спря до мен и сведе очи към колана ми. Ръката му предпазливо се отпусна до полуавтоматичния му пистолет и освободи предпазителя. Не помръднах.
— Госпожо — започна той с най-официалния си полицейски глас, — ще трябва да дойдете с мен.
Бях шокирана.
— Ваши ли са чантите под седалката?
— Да.
Почувствах притока на адреналин в кръвта си. Останалите пътници седяха абсолютно неподвижни.
Полицаят бързо се наведе, за да вземе чантата и сака ми. Очите му не напускаха лицето ми. Станах и ме изведоха от самолета. Помислих си, че сигурно някой е пъхнал наркотици в един от саковете ми. Беше го направила Дениз Стайнър. Погледнах нервно към пистата и пластмасовите прозорци на терминала. Търсех човек, който да ме наблюдава, жена, застанала в сянката, наслаждаваща се на последната неприятност, която ми бе създала.
Един от членовете на земния екипаж, облечен в червен гащеризон, посочи към мен.
— Това е тя! — развълнувано каза той. — Закачен е на колана й!
Внезапно разбрах за какво става дума.
— Това е просто телефон — обясних аз и бавно повдигнах лактите, така че да могат да погледнат под сакото ми.
Често, когато носех панталон, закачах мобифона на колана си, за да не ми се налага да ровя из чантата си и да го търся.
Един от полицаите завъртя очи. Човекът от екипажа изглеждаше ужасен.
— О, не — каза той. — Изглежда съвсем като деветкалибров пистолет. И преди съм виждал агенти на ФБР, а тя прилича на тях.
Стоях и го гледах, без да проговоря.
— Госпожо — каза един от полицаите, — имате ли оръжие в някоя от тези чанти?
Поклатих глава отрицателно.
— Не, нямам.
— Наистина съжаляваме. Мислехме, че носите пистолет на колана си, а когато пилотите провериха списъка на пътниците, не намериха никой, който да има право да носи оръжие на борда на самолета.
— Някой каза ли ви, че имам пистолет? — обърнах се към човека в гащеризона. — И ако е така, кой? — допълних, като продължих да се оглеждам.
— Не. Никой не ми е казвал. Стори ми се, че го видях, когато минахте покрай мен — каза той засрамено. — Сигурно заради черното калъфче на мобифона. Ужасно съжалявам.
— Няма нищо — казах снизходително. — Просто сте си вършили работата.
Един от полицаите каза:
— Можете да се върнете на самолета.
Докато се настаня обратно на седалката, вече треперех толкова силно, че коленете ми почти се удряха едно в друго. Чувствах погледите на останалите пътници върху себе си. Не погледнах към никого, а се опитах да прочета вестника. Пилотът беше достатъчно внимателен, за да съобщи на пътниците какво бе станало.
— Дамата била въоръжена с деветмилиметров мобифон — обясни той закъснението и всички се разсмяха.
Не можех да обвинявам Дениз Стайнър за този инцидент, но със зашеметяваща яснота осъзнах, че автоматично съм я приела за виновна. Дениз Стайнър бе започнала да контролира живота ми. Хората, които обичах, се бяха превърнали в нейни пешки. Бе завладяла мислите и действията ми и винаги се намираше по петите ми. Тази мисъл ме вбеси страхотно. Стори ми се, че започвам да откачам. Мека ръка докосна моята и аз подскочих.
— Чувстваме се изключително неудобно заради случилото се — тихо каза стюардесата, красиво момиче, с руса, накъдрена коса. — Позволете ни поне да ви почерпим едно питие.
— Не, благодаря — отвърнах.
— Бихте ли искали нещо за закуска? Страхувам се, че имаме само фъстъци.
Поклатих глава.
— Не се притеснявайте. Надявам се, че винаги ще проверявате грижливо всичко, което би могло да застраши безопасността на пътниците ви — продължих, като казвах подходящите думи, макар мислите ми да се носеха в съвсем друга посока.
— Хубаво е, че сте с такъв спортен дух.
Приземихме се в Ашвил, когато слънцето залязваше. Куфарчето ми се появи доста бързо на багажната лента. Отидох отново в дамската тоалетна и прехвърлих пистолета в чантата си, после излязох навън и хванах такси. Шофьорът беше възрастен човек, с плетена шапка, дръпната над ушите му. Найлоновото му яке беше мърляво и оръфано, а огромните му ръце грубо стискаха волана. Той караше бавно и предпазливо и ме уведоми, че разстоянието до Блек Маунтин е доста голямо. Тревожеше се заради мен, тъй като таксата щяла да стигне до двайсет долара. Затворих очи, когато усетих, че се насълзяват, за което обвиних силната гореща струя, затопляща колата.