— Не би трябвало обаче да се изненадваш, че те го правят. Това искам да кажа.
Все още не се чувствах сигурна.
— Кей, не говорим за нашите отношения — добави той.
— Въобще и не съм помисляла, че говорим за тях.
Той знаеше, че не казвам цялата истина. Никога не бях усещала така ясно защо не е разумно колеги да имат интимни връзки.
— Трябва да се връщаме. В момента не можем да направим нищо повече — каза той.
— А как ще разберем за колата й?
— Утре сутрин ще научим нещо повече. Но вече разбрахме нещо ново. В този момент колата й не е тук и по нищо не личи, че е участвала в катастрофа.
На следващата сутрин беше неделя. Събуди ме биене на камбани. Зачудих се дали то долита от малката презвитерианска църква, където бе погребана Емили. Погледнах часовника си и реших, че вероятно не е така, защото бе едва девет и няколко минути. Смятах, че службата би трябвало да започне към единайсет, но всъщност знаех твърде малко за презвитерианците.
Уесли спеше на това, което смятах за своята страна от леглото. Вероятно това беше единственото ни несходство като любовници. И двамата бяхме свикнали да спим на онази страна, която бе по-отдалечена от прозореца или вратата, откъдето можеше да влезе нападател, като че ли разстоянието от един-два метра можеше да се окаже от значение, когато се хвърлиш към пистолета си. Неговото оръжие лежеше на неговото нощно шкафче, моят пистолет — на моето шкафче. Сигурно, ако в стаята нахлуеше престъпник, ние с Уесли щяхме да се изпозастреляме един друг.
Завесите бяха осветени като абажури на лампи и обещаваха слънчев ден. Станах и поръчах да ни изпратят кафе в стаята, после разпитах за колата под наем. Администраторът ми съобщи, че тя вече е на път насам. Седнах на стола с гръб към леглото, за да не се разсейвам от голите ръце и рамене на Уесли, които се подаваха от усуканите завивки. Взех копието от увеличената снимка, няколко монети и лупа и се залових за работа. Уесли бе прав, когато каза, че увеличението не прави друго, освен да прибави повече сиви сенки към неясното петно. Но колкото по-дълго разглеждах отпечатъка, оставен на хълбока на малкото момиче, толкова повече форми започвах да виждам.
Плътността на сивото бе най-голяма в близката до центъра част на непълния кръгъл белег. Не можех да определя къде би стояла плътността по отношение цифрите на часовник, защото не знаех как е лежал предметът, когато е започнал да се окислява под тялото.
Най-много ме заинтересува формата, която приличаше на главата на патица или някаква друга птица. Видях нещо като кълбо, после удължение, което приличаше на дебела човка. Но все пак това не можеше да бъде орелът на гърба, защото бе прекалено голямо. Формата, която разучавах, запълваше около една четвърт от белега. Виждаше се и нещо, което изглеждаше като лека вдлъбнатина в задната част на шията на птицата.
Взех монетата от двайсет и пет цента, която използвах, и я обърнах. Завъртях я бавно и изведнъж видях отговора. Беше толкова просто и точно, че се стреснах и развълнувах. Предметът, започнал да се окислява под тялото на Емили Стайнър, наистина е бил четвърт долар. Но е бил с лицето нагоре и птичата форма бе отпечатък от очите на Джордж Вашингтон, а главата и човката всъщност бяха гордото теме на нашия първи президент и къдриците на напудрената перука. Това, разбира се, вършеше работа само ако завъртях монетата така, че Вашингтон да гледа към покривката, а аристократичният му нос да сочи към коляното ми.
Зачудих се къде ли може да е лежало тялото на Емили. Предполагам, на всеки под можеше да има паднала монета. Но по нея бяха открити следи от боя и дървесна сърцевина. Къде човек можеше да намери такава сърцевина, а и паднал на пода четвърт долар? Най-очевидният отговор бе мазе. Мазе, където някога е ставало нещо, което е включвало дървесна сърцевина, бои и друг дървен материал като орех и махагон.
Вероятно мазето е било използвано за нечие хоби. Почистване на бижута? Не, това не изглеждаше логично. Човек, който е поправял часовници? Това също не ми изглеждаше точно. После се сетих за часовниците в къщата на Дениз Стайнър и пулсът ми се ускори. Зачудих се дали покойният й съпруг не бе поправял часовници като хоби. Възможно бе да е използвал мазето за тази работа. Също така може да е използвал и дървесната сърцевина, за да придържа малките частици на часовниците.
Уесли дишаше бавно и спокойно, като дълбоко заспал човек. Той плесна леко бузата си, като че ли нещо бе кацнало там, после издърпа чаршафа до ушите си. Извадих телефонния указател и потърсих сина на човека, който бе работил във фабрика „Шъфорд“. Открих двама Робърт Келси — Младши и Трети. Вдигнах телефона.