— Ало? — каза женски глас.
— Госпожа Келси ли е на телефона? — попитах.
— Зависи дали търсите Миртъл или мен.
— Търся Роб Келси младши.
— О — засмя се тя и от смеха й личеше, че е приятна, дружелюбна жена. — Значи въобще не търсите мен. Но Роб не е тук. Отиде на църква. Нали знаете, някои недели той помага при службата, затова трябва да излезе рано.
Изненадах се, че тя ми даде тази информация, без дори да запита коя съм. Отново се трогнах от мисълта, че все още имаше места в света, където хората бяха доверчиви.
— За коя църква става дума? — попитах.
— Трета презвитерианска.
— В единайсет ли започва службата им?
— Както винаги. Пастор Кроу е много добър, ако никога не сте го чували. Искате ли да предам на Роб някакво съобщение?
— Ще се обадя пак по-късно.
Благодарих й за помощта и затворих. Когато се обърнах, Уесли седеше в леглото и ме наблюдаваше сънливо. Очите му обходиха стаята и се спряха на увеличената снимка, монетите и лупата, оставени на масата до стола ми. Той се засмя и се протегна.
— Какво? — попитах негодуващо.
Той просто поклати глава.
— Десет и петнайсет е — казах. — Ако ще идваш с мен на църква, по-добре побързай.
— Църква? — учуди се Уесли.
— Да. Място, където хората славят Бога.
— Тук има ли католическа църква?
— Нямам представа.
Уесли напълно се обърка.
— Тази сутрин ще ходя на презвитерианската служба — съобщих му. — А ако ти имаш друга работа, може да се наложи да ме закараш дотам. Преди един час колата ми под наем още не беше пристигнала.
— Ако те закарам, как ще се прибереш?
— Няма да се тревожа за това.
В този град, където хората помагаха на непознати по телефона, всичко изглеждаше възможно. Почувствах, че в мислите ми се зараждат нови планове. Исках да видя какво може да се случи.
— Добре, знаеш номера на пейджъра ми, ако ти потрябва — каза Уесли и спусна крака на пода.
Извадих една от батериите на дистанционното на телевизора.
— Няма проблем — отвърнах и пъхнах мобифона в чантата си.
20.
Уесли ме остави пред стъпалата на църквата доста рано, но хората вече пристигаха. Наблюдавах ги как излизат от колите и свиват очи срещу слънцето, докато се оглеждаха за децата си. Навсякъде по тясната уличка се чуваше шум от затваряне на вратите на колите. Усетих любопитни погледи върху гърба си, когато тръгнах по каменната пътечка, която отбиваше вляво към гробището.
Сутринта бе много студена и макар слънцето да заслепяваше, не излъчваше никаква топлина. Чувствах го като хладен чаршаф върху кожата си. Бутнах ръждясалата врата от ковано желязо, която не вършеше никаква работа, въпреки че изглеждаше красиво инкрустирана в почит към мъртвите. Вратата не би могла да задържи никого навън, а със сигурност нямаше нужда да задържа и никого вътре.
Новите надгробни плочи от лъскав гранит блестяха студено, а старите бяха килнати настрани, като обезкървени езици, говорещи от устите на гробовете. Мъртвите също имаха свой език. Те ни заговаряха винаги, когато си спомнехме за тях. Скреж скърцаше меко под обувките ми, докато вървях към мястото, където лежеше Емили. Нейният гроб беше най-пресният. Приличаше на белег от червена глина заради отварянето и повторното зариване. Очите ми се изпълниха със сълзи, когато погледнах към плочата с ангелчето и тъжната епитафия.
„Няма друг в света…
Моят беше единственият…“
Сега обаче стихчето на Емили Дикинсън имаше ново значение за мен. Гледах го с друг поглед и различно мнение за жената, която го бе избрала. Думата, която се набиваше в очи, бе „мой“. Мой. Емили не бе имала свой собствен живот. Тя просто е била продължение на нарцистичната, ненормална жена, с незадоволим апетит за внимание.
За майка си Емили е била само една пешка, каквито бяхме и всички ние. Ние представлявахме куклите, които Дениз събличаше и обличаше, прегръщаше и разкъсваше. Спомних си дома й, отрупан с къдрички и воланчета, с детски шарки на платовете. Дениз беше малко момиченце, жадно за внимание, което се бе научило как да получава същото това внимание. Тя бе унищожила всеки живот, до когото някога се бе докоснала, и всеки път бе хлипала, сгушена на топлите гърди на един добър свят, който й съчувстваше. Горката, нещастна Дениз, бяха казвали всички за това жестоко създание, за тази майка убиец с кръв по зъбите.