— Разбирам. Спомняте ли си дали някога фабриката е произвеждала яркооранжева лепенка?
Роб Келси, с късо подстригана коса и тъмни очи, се замисли сериозно. Появилият се спомен веднага промени изражението на лицето му.
— Да, разбира се. Помня, защото лепенката беше доста необичайна. Никога преди или след това не съм виждал такава. Май беше предназначена за някакъв затвор.
— Да, така е било — потвърдих. — Чудя се обаче дали едно-две рула може да се намерят наоколо. Имам предвид тук, в града.
— Не би трябвало. Но такива неща се случват, защото има бракувани лепенки или нещо подобно. Рула, които не са направени добре.
Сетих се за петната от грес по краищата на лепенката, използвана върху госпожа Стайнър и дъщеря й. Вероятно част от рулото се бе закачило в някоя от машините или бе изцапано по някакъв друг начин.
— Освен това има и лепенки, които не минават през проверка — казах. — Възможно е служителите да са ги взели или да са ги купили на изгодна цена.
Келси не проговори. Изглеждаше озадачен.
— Господин Келси, знаете ли на кого баща ви би могъл да даде руло от оранжевата лепенка? — попитах.
— Само на един човек. Джейк Уилър. Той почина преди известно време, но преди това притежаваше обществената пералня близо до магазинчето на Мак. Доколкото си спомням, беше собственик и на аптеката на ъгъла.
— Защо баща ви би му подарил руло от тази лепенка?
— Джейк обичаше да ходи на лов. Спомням си как баща ми разправяше, че Джейк толкова се страхувал някой да не го сбърка с дива пуйка и да го застреля в гората, че никой не искал да излиза с него.
Не казах нищо. Не разбирах къде водеше всичко това.
— Той вдигал ужасен шум и носел ярки, светлоотражателни дрехи в гората. Наистина плашел останалите ловци. Мисля, че той самият никога не е застрелял друго, освен катерици.
— Това какво общо има с лепенката?
— Почти съм сигурен, че баща ми му я е подарил като шега. Вероятно Джейк е трябвало да обвие пушката си с нея или да я залепи на дрехите си — ухили се Келси и забелязах, че му липсват няколко зъба.
— Къде е живял Джейк? — попитах.
— Близо до Пайн Лодж. На половината път между Блек Маунтин и Монтрийт.
— Възможно ли е той да е подарил лепенката на друг човек?
Келси се загледа в подноса, отрупан с чаши за причастие, който държеше в ръцете си. Челото му се сбърчи.
— Например — продължих, — Джейк ходил ли е на лов с друг човек? Може още някой да се е нуждаел от нея, тъй като е била яркооранжева?
— Нямам представа дали я е подарил на някого. Мога да ви кажа само, че той беше близък с Чък Стайнър. Всеки сезон те тръгваха да търсят мечки, а всички ние се надявахме да не успеят да намерят. Не мога да разбера защо някой би искал на пътя му да се изпречи някоя страховита гризли. А и ако застреляш такава, какво ще я правиш? Може само да проснеш кожата й като килим. Не става за ядене, освен ако си Даниъл Бун11 и умираш от глад.
— Чък Стайнър е бил съпругът на Дениз Стайнър, нали? — запитах, като внимавах гласът да не издаде мислите ми.
— Да. Чудесен човек. Всички ние направо се поболяхме, когато почина. Ако знаехме, че е бил толкова зле със сърцето, щяхме да го накараме да я кара по-кротко.
— Той беше ли ловец? — Трябваше да разбера това на всяка цена.
— Разбира се. Аз излизах с него и Джейк няколко пъти. Те двамата обичаха да скитат из горите. Винаги им казвах, че трябва да отидат в Африка. Там става големият лов. Аз лично обаче не мога да застрелям и бодлива буболечка.
— Ако е същата като богомолката, не би трябвало да я убиваш. Това носи лош късмет.
— Не е същата — поясни той. — Богомолката е съвсем различно насекомо. Но и аз мисля като вас. Не, госпожо, никога не бих докоснал някоя от тях.
— Господин Келси, добре ли познавахте Чък Стайнър?
— Познавах го от ходенето на лов и църквата.
— Той е бил учител.
— Да, предаваше вероучение в частното религиозно училище. Ако можех да изпратя сина си там, щях да го направя.
— Какво още можете да ми разкажете за него?
— Запознал се с жена си в Калифорния, докато бил войник там.
— Чували ли сте го някога да говори за първото им бебе, което починало? Момиченце, на име Мери Джо, което вероятно е било родено в Калифорния?
— О, не — изненадано отговори Келси. — Винаги съм мислел, че Емили е единственото им дете. Значи са загубили и бебе? О, господи — натъжено възкликна той.