— Какво е станало, след като са напуснали Калифорния? — продължих. — Знаете ли?
— Дойдоха тук. Чък не харесваше Западния бряг, а още от малък идваше на почивка тук с родителите си. Отсядаха в една хижа на Грей Биърд.
— Къде е това?
— Монтрийт. Същият град, където живее Били Греъм. Пасторът не е често тук, но съм виждал жена му. — Роб Келси замълча за момент, после запита: — Някой разказвал ли ви е как Зелда Фицджералд изгоряла в болницата тук?
— Да, чувала съм за това — отговорих.
— Чък беше страхотен в поправянето на часовници. Това му беше хобито, а постепенно започна да поправя и всички часовници в Билтмор Хаус.
— Къде ги поправяше?
— Ходеше до Билтмор, а хората от района носеха техните направо в дома му. Имаше си работилница в мазето.
Господин Келси би говорил цял ден. Извиних се и се измъкнах колкото се може по-учтиво. Навън извадих мобифона си и набрах номера на пейджъра на Уесли. Оставих полицейския код 10–25, който означаваше просто „Да се срещнем“. Уесли знаеше къде. Замислях се дали да не се върна във фоайето, за да избягам от студа, когато от разговорите на хората, които все още се мотаеха наоколо, разбрах, че те са от хора. Почти се паникьосах. В момента, когато си помислих за Дениз Стайнър, тя се появи. Стоеше до вратата на църквата и ми се усмихваше.
— Добре дошла — топло каза тя с леден поглед.
— Добро утро, госпожо Стайнър — отвърнах. — Капитан Марино не е ли с вас?
— Той е католик.
Беше облечена в черно вълнено палто, което почти докосваше черните й обувки, а сега нахлузваше на ръцете си детски, черни ръкавички. Не носеше грим, с изключение на съвсем леко червило върху чувствените устни, а меднорусата й коса падаше на свободни къдрици върху раменете й. Смятах, че красотата й е студена като времето навън, и се зачудих как въобще съм можела да изпитвам съчувствие към нея или да вярвам в мъката й.
— Какво ви води в тази църква? — запита тя. — В Ашвил има католическа църква.
Зачудих се какво ли още знае за мен. Помислих си, че сигурно Марино й е разказал доста неща.
— Исках да поднеса почитанията си на дъщеря ви — отговорих, като я погледнах право в очите.
— О, не е ли това мило — каза тя, все още усмихната и без да отмести поглед от мен.
— Всъщност радвам се, че се срещнахме — казах. — Трябва да ви задам няколко въпроса. Вероятно нямате нищо против да го направя сега?
— Тук?
— Бих предпочела в дома ви.
— Щях да правя само палачинки за обед. Не ми се готвеше голям неделен обяд, а и Пийт се опитва да намали храната.
— Не се интересувам от ядене — отвърнах.
Почти не направих опит да прикрия чувствата си. Сърцето ми беше кораво като изражението на лицето ми. Беше се опитала да ме убие. Почти бе убила племенницата ми.
— Добре, тогава ще се срещнем там.
— Ще ви бъда благодарна, ако ме закарате. Нямам кола.
Исках да видя колата й. Трябваше да я видя.
— Моята е в сервиза.
— Странно. Доколкото си спомням, е съвсем нова — отбелязах аз.
Ако очите ми бяха лазерни, вече щях да съм пробила дупки в нея.
— Страхувам се, че попаднах на дефектна кола и ми се наложи да я оставя в един сервиз вън от щата. Скапаната машина се развали по време на пътуването ми. Сега ме докара една съседка, но и вие сте добре дошла при нас. Тя ме чака в колата.
Последвах я по стъпалата и после по тротоара. Само няколко коли бяха все още паркирани на улицата, а една-две тъкмо потегляха. Съседката на Дениз Стайнър беше възрастна жена с плоска розова шапка и апаратче за усилване на слуха. Седеше зад волана на стар буик. Отоплението работеше с пълна сила и гърмеше госпел. Госпожа Стайнър ми предложи предната седалка, но аз отказах. Не я исках зад гърба си. Трябваше да виждам всичко, което тя прави, по всяко време. Искаше ми се да носех и трийсет и осем калибровия си пистолет. Не го бях взела, защото ми се стори неподходящо да нося оръжие в църквата, а и не бях предположила, че нещо подобно може да се случи.
Госпожа Стайнър и съседката й си бъбреха на предната седалка, а аз мълчаливо седях отзад. Пътуването продължи няколко минути. Стигнахме до къщата на Стайнър и забелязах, че колата на Марино е паркирана на абсолютно същото място, където я видях снощи, когато с Уесли бавно преминахме покрай нея. Не можех да си представя как ще протече срещата ми с Марино. Нямах и представа какво трябва да кажа или как той ще се държи с мен. Госпожа Стайнър отвори предната врата. Влязохме вътре и забелязах ключовете на Марино от стаята в мотела и колата му. Бяха оставени върху изрисувана от Норман Рокуел12 табла, сложена на масичката в антрето.