— Къде е капитан Марино? — попитах.
— Горе. Спи — отговори Дениз Стайнър и свали ръкавиците си. — Снощи не се чувстваше много добре. Нали знаете, че върлува някакъв грип.
Тя разкопча палтото си и леко разтърси рамене, за да се освободи от него. Несъзнателно погледна встрани, докато го сваляше, като че ли бе свикнала да дава на всеки заинтересован възможността да огледа гърдите, които не можеха да бъдат скрити от пуританските й дрехи. Езикът на тялото й беше предназначен да съблазнява, а сега бе насочен към мен. Закачаше ме, но не по същите причини, поради които би се закачала с един мъж. Дениз Стайнър се самоизтъкваше. Тя изпитваше нужда да се съревновава с другите жени и този факт бе доста показателен за това какви са били отношенията й с Емили.
— Вероятно трябва да видя как е — казах.
— Пийт просто се нуждае от сън. Ще му занеса малко горещ чай и веднага ще се върна. Защо не се настаните удобно във всекидневната? Кафе ли предпочитате или чай?
— Нищо, благодаря — отговорих.
Тишината в къщата ме притесняваше. Веднага щом я чух да се качва горе, се огледах наоколо. Върнах се обратно до антрето, пъхнах ключовете от колата на Марино в джоба си и отидох в кухнята. Вляво от мивката имаше врата, която водеше навън. Срещу нея се виждаше друга, заключена със секрет. Плъзнах го назад и завъртях топката.
Студен, влажен въздух ми съобщи, че това е мазето. Заопипвах стената, за да намеря ключа на лампата. Пръстите ми го нацелиха и натиснаха. Светлина заля тъмночервените дървени стълби. Слязох по тях, защото трябваше да видя какво има долу. Нищо нямаше да ме спре, дори не и страхът, че тя може да ме открие тук. Сърцето ми биеше силно, като че ли се опитваше да изскочи от гърдите ми.
Работният тезгях на Чък Стайнър все още стоеше тук, покрит с инструменти, части и циферблат от стар часовник, замръзнал във времето. Наоколо бяха разпилени парченца дървесна сърцевина. Върху повечето от тях все още личаха мазните отпечатъци от деликатните части, които някога са били поставяни и почиствани върху тях. Някои лежаха на бетонния под, заедно с парчета от жици, малки пирончета и гайки. Празни корпуси от стари стенни часовници стояха мълчаливо като часовои в сенките. Забелязах стари телевизори и радиоапарати, и различни мебели, покрити с дебел слой прах.
Стените бяха от бял бетон без прозорци. На широка маса бяха подредени на спретнати рула кабели, корди и въжета от различен материал и с различна дебелина. Сетих се за макрамето, висящо от тавана във всекидневната, за сложните дантели от корда, покриващи облегалките на креслата и столовете. Представих си примката с възела на палача, свалена от врата на Макс Фъргюсън. Сега ми се виждаше невероятно, че никой преди не се бе сетил да претърси това мазе. Вероятно, докато полицаите са търсили малката Емили, тя е лежала точно тук.
Дръпнах шнура, за да запаля още една лампа, но крушката бе изгоряла. Все още нямах фенерче и сърцето ми тупкаше с такава сила, че почти не можех да дишам, докато се разхождах наоколо. Близо до едната стена, пред която бяха струпани дърва за горене, покрити с паяжини, намерих друга врата, водеща навън. А близо до бойлера имаше врата към банята в мазето. Отворих я и запалих лампата.
Огледах стария бял порцелан, опръскан с боя. Клозетът вероятно не бе използван от години и водата в него бе оцветила в ръждиво бялата чиния. В мивката стърчеше четка с втвърдени и извити косми. После погледнах във ваната. Намерих монетата от двайсет и пет цента в средата. Джордж Вашингтон гледаше към мен, а около канала забелязах слаба следа от кръв. Отдръпнах се назад, когато вратата горе внезапно се затръшна. Чух превъртането на секрета. Дениз Стайнър ме бе заключила.
Заразхождах се нервно нагоре-надолу. Очите ми се стрелкаха във всички посоки, докато се опитвах да реша какво да правя. Отидох до вратата до купчината дърва, свалих веригата и я отворих. Изведнъж се озовах в слънчевия заден двор. Не виждах и не чувах никого, но бях сигурна, че тя ме наблюдава. Трябва да е знаела, че ще изляза оттук. Внезапно осъзнах с нарастващ ужас, че тя въобще не се опитваше да ме хване в капан. Просто ме изхвърляше от къщата си. Искаше да е сигурна, че не мога да се върна горе.
Помислих си за Марино и ръцете ми затрепериха толкова силно, че едва успях да извадя ключовете от джоба си, докато тичах към пътя. Отключих предната врата на лъскавия шевролет. Уинчестърът от неръждаема стомана лежеше под предната седалка, където той винаги държеше оръжието си.