Пушката беше студена като лед в ръцете ми. Оставих колата широко отворена и се втурнах обратно към къщата. Предната врата беше заключена, точно както очаквах. Но от двете й страни имаше стъклени прозорци и аз ударих единия с дръжката на пушката. Стъклото се разби и падна меко на килима от вътрешната страна. Увих ръка с шала си и предпазливо се протегнах, за да отключа вратата. Затичах се нагоре по застланите с мокет стълби. Хвърчах така бързо, като че ли не бях самата аз. Приличах повече на машина, отколкото на човек. Спомних си стаята, осветена миналата нощ, и се спуснах натам.
Вратата беше затворена и когато я отворих, тя беше там. Седеше спокойно на края на леглото, където лежеше Марино. Главата му бе пъхната в найлонов чувал за боклук, завързан около врата му. Всичко после стана за секунда. Освободих предпазителя и насочих пушката в момента, когато тя грабна пистолета от масата и скочи. Вдигнахме оръжията си едновременно и аз стрелях. Оглушителният изстрел я удари като свиреп вятър и я запрати към стената. Продължих да зареждам и стрелям, отново и отново.
Тя се плъзна надолу по стената, а кръвта й изцапа детските тапети. Дим и барут изпълниха въздуха. Разкъсах чувала около главата на Марино. Лицето му беше посиняло и не можех да усетя пулса в сънната му артерия. Натиснах гърдите му и вдишах въздух в устата му. Натиснах го още четири пъти и той изстена, после задиша.
Грабнах телефона, набрах 911 и закрещях така, като че ли говорех в полицейска радиостанция по време на престрелка.
— Ранен полицай! Ранен полицай! Изпратете линейка!
— Къде сте, госпожо?
Нямах представа какъв е точният адрес.
— Къщата на Стайнър! Моля ви, побързайте!
Хвърлих слушалката небрежно встрани.
Опитах се да повдигна Марино да седне, но беше прекалено тежък.
— Хайде, дишай, хайде.
Завъртях главата му на една страна и пъхнах пръсти под челюстта му, като я дръпнах напред, за да може да диша свободно. Огледах се наоколо за шишета от лекарства, за да разбера какво му е дала. На масата до леглото имаше празни чаши от алкохол. Помирисах ги и усетих бърбън, после тъпо се втренчих в нея. Навсякъде имаше кръв и мозък. Усетих, че треперя като някое агонизиращо създание, попаднало в лапите на смъртта. Дениз Стайнър беше отпусната, почти седнала, гърбът й бе опрян на стената, а около нея имаше голяма локва кръв. Черните й дрехи бяха прогизнали и разкъсани от куршумите, главата й висеше на едната страна и от нея капеше кръв.
В далечината завиха сирени, които сякаш никога нямаше да спрат. Чух шум от много крака, тичащи нагоре по стълбите, от носилката, която разгъваха. Внезапно отнякъде се появи Уесли. Той ме взе в ръцете си и ме прегърна силно, докато мъжете в униформени гащеризони заобикаляха Марино. Червени и сини светлини пулсираха навън. Осъзнах, че съм простреляла и стъклото на прозореца. Нахлуващият вътре вятър беше ужасно студен. Той разлюляваше опръсканите с кръв завеси, нашарени с разноцветни балони, които падаха от бледожълто небе. Погледнах към светлосиния юрган и плюшените животни, разхвърляни наоколо. На огледалото висяха шарени като дъгата хартиени панделки и плакат на Мечо Пух.
— Това е нейната стая — казах на Уесли.
— Всичко е наред — отвърна той и погали косата ми.
— Това е стаята на Емили — настоях аз.
21.
Напуснах Блек Маунтин на следващата сутрин, понеделник. Уесли искаше да пътува с мен, но предпочетох да тръгна сама. Имах недовършена работа, а той трябваше да остане с Марино, който се намираше в болницата, след като бяха изпомпали демерола от стомаха му. Той щеше да се оправи напълно, поне физически, а после Уесли щеше да го заведе в Куантико. Марино трябваше да премине през повторен инструктаж като агент, който е бил под дълбоко прикритие. Нуждаеше се от почивка, безопасност и приятелите си.
В самолета имах цялата редица за себе си и си записах много бележки по случая. Той бе изяснен и приключен, когато убих майката на Емили Стайнър. Бях дала показания в полицията и за известно време щеше да има разследване. Но не се тревожех, а и нямах причини да се тревожа. Просто не знаех как би трябвало да се чувствам. Малко ме притесняваше това, че не изпитвах абсолютно никакво съжаление за станалото.
Усещах единствено умора, толкова силна, че и най-лекото движение извършвах с усилие. Имах чувството, че са ми прелели олово в кръвта. Дори писането ме затрудняваше, а и мисълта ми не беше особено бърза. От време на време осъзнавах, че седя, без да мигам, втренчена в нещо, което не виждах, и не знаех откога съм така или накъде се бяха отнесли мислите ми.