Първата ми работа беше да опиша случая. Отчасти заради следствието на ФБР, но и заради това, че полицията щеше да разследва самата мен. Частиците се сглобяваха твърде добре, но на някои въпроси никога нямаше да се отговори, тъй като не бе останал никой, който да разкаже. Например никога нямаше да узнаем какво точно се е случило в нощта, когато е загинала Емили. Аз си имах собствена теория по въпроса.
Смятах, че си е тръгнала бързо към къщи, след приключване на събранието на младежката група в църквата и у дома е започнала разправия с майка й. Възможно е това да е станало заради вечерята. Подозирах, че госпожа Стайнър е решила да накаже Емили, като посоли прекалено храната й. Поглъщането на големи количества сол е форма на тормозене на децата, която уви, е твърде разпространена.
Може да е принудила Емили да пие солена вода. Тя вероятно е започнала да повръща и това допълнително е вбесило майка й. Детето може да е изпаднало в хипернатремия13, а после в кома. Била е почти или вече мъртва, когато госпожа Стайнър я е занесла в мазето. Подобен сценарий би обяснил странните на пръв поглед резултати от тестовете на Емили. Щеше да обясни повишеното съдържание на натрий и липсата на реакция към раните й.
По въпроса защо майката е решила да имитира убийството на Еди Хийт, можех само да си представя как една жена, страдаща от синдрома на Мюнхаузен, силно се интересува от такъв прочут случай. Само дето реакцията на Дениз Стайнър доста се е различавала от тази на обикновените хора. Тя сигурно си е представяла какво внимание ще бъде оказано на една майка, ако загуби детето си по този ужасяващ начин.
Подобна фантазия е била вълнуваща за нея и тя вероятно я е разработила подробно в мислите си. Възможно е в онази неделна вечер нарочно да е отровила и убила дъщеря си, за да изпълни плана си. Или пък го е провела, след като случайно, в пристъп на страшен гняв, е отровила Емили. Никога нямаше да науча точния отговор, но той не беше от голямо значение. Този случай никога нямаше да стигне до съдебната зала.
В мазето госпожа Стайнър поставила трупа на дъщеря си във ваната. Подозирах, че в този момент я е простреляла в тила, така че кръвта да се оттече в канала. Разсъблякла я е и това би обяснило появата на монетата, която Емили не е оставила в даренията онази вечер, тъй като напуснала църквата преди момчето, в което била влюбена, да направи обиколката си с подноса. Монетата незабелязано изпаднала от джоба на Емили, когато майка й сваляла панталона й, а после голият й хълбок лежал върху нея през следващите шест дни.
Смятах, че е било нощ, когато седмица по-късно госпожа Стайнър се заела отново с тялото на Емили, което всъщност било замразено през цялото това време. Вероятно го е увила в одеяло и това би обяснило вълнените влакна, които открихме по него. Може да го е пъхнала в найлонов чувал за боклук. Микроскопичните следи от дървесна сърцевина също имаха обяснение — господин Стайнър ги бе използвал в продължение на години, докато е поправял часовниците в мазето си. До този момент обаче яркооранжевата лепенка, която Дениз Стайнър бе използвала, за да завърже дъщеря си и себе си, не бе намерена. Също така не се бе появил и пистолетът двайсет и втори калибър. Съмнявах се, че въобще някога ще ги видим. Госпожа Стайнър беше прекалено хитра, за да запази тези уличаващи предмети.
В ретроспекция всичко изглеждаше съвсем просто и очевидно. Например последователността, в която лепенката е била откъсвана от рулото, отговаряше напълно на реда на събитията. Разбира се, Дениз Стайнър първо е трябвало да върже дъщеря си и не е имало нужда да откъсва всички лепенки и да ги слага на ръба на някоя мебел. Тя не е трябвало да удържа дъщеря си, тъй като Емили не е мърдала. Следователно и двете ръце на госпожа Стайнър са били свободни.
Но когато е дошло време да завърже себе си, е станало малко по-трудно. Откъснала всички лепенки и ги залепила на тоалетката си. Постарала се да се завърже така, че да може да се освободи. Не осъзнала, че е използвала лепенките не в подходящата последователност. А и не е имала причина да знае, че това е важно.
В Шарлът се качих на самолета за Вашингтон, а оттам взех такси до сграда „Ръсел“, където имах среща със сенатора Лорд. Той беше в залата за гласуване, когато пристигнах там в три и половина. Изчаках търпеливо в приемната, където млади жени и мъже отговаряха на телефонни обаждания непрестанно, тъй като много хора по света търсеха помощта му. Зачудих се как ли живее сенаторът с това бреме. Скоро той влезе в стаята и ми се усмихна. По очите му личеше, че знае всичко за случилото се.