Ставаше дума за най-нежеланото общежитие, с тесни легла и кърпи, прекалено малки, за да покрият нещо, което не трябва да се вижда.
— Съжалявам, но нямаше начин да й предложим по-добри условия и усамотение.
— Не съжалявай. За нея е хубаво да има съквартирант и съседи, не че със сигурност ще се разбира с тях.
— Гениите невинаги се сработват с останалите хора.
— Да, това е единственото, което никога не й се е отдавало добре — потвърдих аз.
Прекарах следващите няколко часа на телефона, като безуспешно се опитвах да открия доктор Дженрет, който очевидно бе решил да поиграе малко голф в свободния си следобед.
Зарадвах се, когато научих, че всичко в службата ми в Ричмънд е наред. До момента всички случаи изисквали само външен преглед. Слава богу, предишната нощ нямало никакви убийства, а двете ми съдебни дела за края на седмицата били уредени.
Срещнах се с Уесли на определеното място и време.
— Сложи това — каза Уесли, като ми подаде специален пропуск за посетители, който закачих на джоба на сакото си до етикета с името на факултета ми.
— Имаше ли проблеми? — запитах.
— Досадна работа, но успях да се справя.
— Радвам се да узная, че съм преминала проверката — иронично казах аз.
— Е, за малко да не стане.
— Много ти благодаря.
Уесли поспря и леко ме докосна по гърба, докато вървях пред него по коридора.
— Няма нужда да ти казвам, Кей, че нищо от това, което видиш или чуеш в АИП, не трябва да излиза от сградата.
— Прав си, Бентън. Няма нужда да ми казваш.
Пред трапезарията се бяха струпали множество студенти от Националната академия, облечени в червени ризи, които любопитно разглеждаха всичко, носещо герба на ФБР. Мъже и жени в страхотна физическа форма учтиво ни заобикаляха по стълбите, забързани към класните си стаи. В шарената тълпа не се виждаше нито една синя риза, тъй като от повече от година в академията не бяха приемани нови курсисти.
Тръгнахме по дълъг коридор към фоайето, където светещ знак напомняше на гостите да държат посетителските си пропуски на видно място. Зад предните врати долитащи отдалеч изстрели нарушаваха идеалното спокойствие на великолепния следобед.
Апаратурата за инженерни проучвания представляваше три бежови сгради от бетон и стъкло, с големи врати и високи телени огради. Редиците паркирани коли свидетелстваха за наличието на хора, които никога не бях виждала, защото АИП като че ли поглъщаше служителите си и ги освобождаваше само в моменти, когато ние останалите не бяхме в съзнание.
Уесли спря до предната врата пред сензорен модул с цифрова клавиатура, закачен на стената. Постави десния си палец върху разчитащ окуляр, който провери отпечатъка му, докато екранът му даваше нареждане да напечата личния си номер за идентификация. Биометричната брава се отключи с леко изщракване.
— Очевидно и преди си идвал тук — отбелязах аз, докато Уесли държеше вратата, за да мина.
— Много пъти — отвърна той.
Зачудих се каква ли работа го водеше тук толкова често. Тръгнахме по коридор, застлан с бежов мокет, меко осветен и тих, два пъти по-дълъг от футболно игрище. Минахме покрай лаборатории, където учени в консервативни костюми и бели престилки се занимаваха усърдно с дейности, за които не знаех нищо, а и не можех да разбера естеството им само с един бегъл поглед. Мъже и жени работеха в кабини, над тезгяхи, отрупани с инструменти, железария, видеоекрани и странни устройства. Иззад двойна врата без прозорци се чуваше виенето на електрически трион.
Стигнахме до асансьора и Уесли отново трябваше да покаже отпечатъка от палеца си, преди да имаме право да пристъпим в пречистеното светилище, където Луси прекарваше дните си. Вторият етаж напомняше на охлаждан от климатична инсталация череп, в който се намираше изкуственият мозък. Стените и мокетът бяха светлосиви, а пространството прецизно разделено като формичка за ледени кубчета. Всяка кутийка съдържаше две бюра с лъскави компютри върху тях, лазерни принтери и купчини хартия. Забелязах Луси веднага. Тя беше единственият аналитик, облечен в униформата на ФБР.
Тя седеше с гръб към нас и говореше в микрофона на телефонното устройство, закачено на главата й. Едната й ръка движеше мишката по подложката, а другата печаташе по клавиатурата. Ако не знаех каква е истината, щях да си помисля, че композира музика.