— Във Вашингтон — отговорих. — Къде е Дороти?
— Случайно е тук и ми помага с вечерята. Ще ядем пиле с лимон и салата. Трябва да видиш лимоновото дръвче, Кей, а и грейпфрутите станаха огромни. Сега, докато си говорим, мия марулите. Ако ти посещаваше майка си поне от време на време, можехме да вечеряме заедно. Нормална вечеря. Можехме да сме семейство.
— Бих искала да поговоря с Дороти.
— Изчакай.
Телефонът се удари в нещо, после Дороти се появи.
— Как се казва съветникът на Луси в „Еджхил“? — запитах веднага. — Предполагам, че вече са й назначили такъв.
— Няма значение. Луси вече не е там.
— Моля? — учудих се. — Какво каза?
— Тя не хареса програмата. Каза ми, че иска да напусне. Не можех да я принуждавам. Тя е голяма жена. А и не е извършила престъпление или нещо подобно.
— Какво? — Бях наистина шокирана. — Там ли е тя? В Маями ли се е върнала?
— Не — съвсем спокойно отговори сестра ми. — Искаше да остане в Нюпорт за известно време. Каза, че в момента не било безопасно да се върне в Ричмънд, или някаква подобна дивотия. А и не искала да идва тук.
— Тя е в Нюпорт сама, с рана в главата и проблем с алкохола, а ти не правиш нищо по въпроса?
— Кей, както винаги реагираш прекалено остро.
— Къде е отседнала?
— Нямам представа. Каза, че просто искала да се помотае там.
— Дороти!
— Позволи ми да ти припомня, че тя е моя дъщеря, а не твоя.
— Това винаги ще е най-голямата и ужасна трагедия в живота й.
— Защо поне веднъж не удържиш шибания си нос вън от нашите работи! — рязко каза тя.
— Дороти! — обади се майка ми някъде отзад. — Не искам да чувам такива думи!
— Слушай ме внимателно — заговорих студено с внимателно премерените думи на убийствения гняв. — Ако нещо се случи с нея, ще те държа сто процента отговорна за това. Ти не само си ужасна майка, но си и отвратително човешко същество. Наистина съжалявам, че си моя сестра.
Затворих телефона. Взех указателя и започнах да звъня по авиолиниите. Имаше един полет до Провидънс, който можех да хвана, ако действах достатъчно бързо. Изхвърчах от стаята и продължих със същата скорост през елегантното фоайе на „Уилард“. Хората ме гледаха изненадано.
Портиерът ми повика такси. Казах на шофьора, че ще му платя двойно, ако успее да ме закара до летището бързо. Той подкара като луд. Стигнах до терминала точно когато съобщаваха полета ми. Намерих мястото си, седнах и тогава усетих как в гърлото ми се появява буца, а очите ми се изпълват със сълзи. Преборих се с тях и не заплаках. Пих горещ чай и после затворих очи. Не познавах Нюпорт и нямах представа къде мога да отседна.
Шофьорът на таксито, което взех от Провидънс до Нюпорт, ми съобщи, че ще пътуваме повече от час, тъй като валял силен сняг. През мокрите прозорци се виждаха тъмните лица на гранитните стени от двете страни на пътя. Камъкът бе разяден и покрит с лед. От пода на колата духаше влажен и ужасно студен вятър. Едри снежинки падаха по предното стъкло като крехки бели насекоми. Усетих, че ако гледам в тях прекалено дълго, започва да ми се вие свят.
— Можете ли да ми препоръчате някой хотел в Нюпорт? — обърнах се към шофьора, който говореше със странния маниер на хората от Роуд Айлънд.
— „Мариът“ е най-доброто за вас. Точно до водата е, а и всички магазини и ресторанти са близо до него. Освен това на Гоут Айлънд има хотел „Дабъл Трий“.
— Хайде да пробваме „Мариът“.
— Добре, госпожо, „Мариът“ ще бъде.
— Ако бяхте млада дама, която си търси работа в Нюпорт, къде бихте отишли? Моята двайсет и една годишна племенница би искала да прекара известно време тук.
Изглеждаше доста глупаво да задаваш подобен въпрос на абсолютно непознат човек, но не знаех какво друго мога да направя.
— На първо място аз лично не бих избрал това време на годината. Сега Нюпорт е като мъртъв.
— Но ако тя избере точно това време. Например ако има ваканция.
— Хм — замисли се той, а аз се заслушах в ритъма на чистачките.
— Може би в някой ресторант? — предположих аз.
— Разбира се. Много млади хора работят по ресторантите. Онези край водата. Парите са доста добри, защото основната индустрия в Нюпорт са туристите. Не позволявайте на никого да ви убеждава, че е риболовът. В наши дни десеттонно корабче се връща с един-два тона риба, и това е в най-добрите дни.
Той продължи да говори, а аз се замислих за Луси и за мястото, където може да е отишла. Опитах се да проникна в мислите й, да ги разчета, да достигна до нея по този начин. Помолих се мълчаливо и се опитах да прогоня напиращите сълзи и ужасни страхове. Нямах сили да се изправя пред нова трагедия. Не и с Луси. Такава загуба би била последната за мен. Щеше да е прекалено зловеща, за да я понеса.