— До колко часа са отворени повечето от тези места? — попитах.
— Кои места?
Осъзнах, че той ми говори за някакъв вид риби, които се използвали при правенето на котешка храна.
— Ресторантите — обясних. — Отворени ли са по това време?
— Не, госпожо. Повечето не са. Почти един през нощта е. Най-добре ще е да търсите работа за племенницата си сутринта. Повечето места отварят към единайсет, а тези, които сервират и закуска — по-рано.
Шофьорът, разбира се, беше прав. Не можех да направя нищо друго, освен да легна и да се опитам да поспя. Стаята ми в „Мариът“ гледаше към пристанището. От прозореца водата изглеждаше черна, а и на хоризонта проблясваха светлинки от рибарски корабчета.
Станах в седем, защото нямаше смисъл да се излежавам повече. Не бях спала и се страхувах да сънувам.
Поръчах си закуска, дръпнах завесите и погледнах навън. Денят беше стоманеносив, водата почти не се различаваше от небето. В далечината летеше ято гъски, които приличаха на бойни самолети. Снегът се бе обърнал на дъжд. Знаех, че твърде малко места ще са отворени по това време, но реших да опитам въпреки всичко. Към осем излязох от хотела. Имах списък с популярните кръчми, гостилници и ресторанти, който бях получила от администратора.
Известно време вървях по кея, където моряците бяха облечени подходящо за времето в жълти дъждобрани и непромокаеми панталони. Спирах да говоря с всички, които бяха съгласни да ме изслушат. Всеки път въпросите ми бяха едни и същи, точно както и отговорите, които получавах. Описвах племенницата си, а те не знаеха дали са я виждали. Прекалено много млади жени работеха в заведенията край морето.
Обикалях без чадър, а шалът на главата ми не ме предпазваше от дъжда. Минавах покрай лъскави яхти и лодки, покрити с тежки найлонови навеси за зимата, покрай купчини масивни котви, изпочупени и ръждясали. Наоколо нямаше много хора, но доста от заведенията бяха вече отворени. Чак когато видях призраци, таласъми, вещици и други зловещи същества във витрините на магазините, се сетих, че днес е Хелоуин.
В продължение на часове се разхождах по калдъръма на улица „Темза“, разглеждах витрините на магазини, които продаваха всичко от украшения от миди и раковини до истински произведения на изкуството. Завих по улица „Мери“ и минах покрай гостилница „Интаун“, където чиновникът никога не бе чувал името на племенницата ми. Също така никой не я познаваше и в „Кристи“, където пих кафе, седнала до прозореца, и наблюдавах залива Нарангасет. Доковете бяха мокри и по тях бяха накацали чайки, които гледаха към нас. Загледах се в две жени, които се приближиха към водата. Бяха опаковани в шапки, палта и ръкавици. Нещо в начина, по който се държаха, ме накара да си помисля, че са повече от приятелки. Отново се притесних за Луси и си тръгнах.
Минах през „Черната перла“ на кея, през „Антъни“, през кръчмата „Задната уличка“ и бара „Касъл Хил“, „Калахън“ и кафе „Зелда“, и някаква чудесна старинна сладкарница, където продаваха щрудели със сметана, но никой не можа да ми помогне. Влязох в толкова много барове, че накрая им загубих следите и се озовавах на някое място по два пъти. Не видях и следа от Луси. Никой не ми помогна. Мислех си, че на никой не му пука, и вървях отчаяно по кея „Бауден“. Дъждът валеше все по-силно. Водата се сипеше безспирно от тъмносивото небе. Някаква жена ме подмина и ми се усмихна.
— Скъпа, не се дави — каза тя. — Нищо не може да е чак толкова лошо.
Загледах я как влиза в компанията търгуваща с раци на края на кея. Реших да я последвам, защото изглеждаше много дружелюбна. Видях я да влиза в малък офис зад стъклена стена, така опушена и покрита с фактури, че забелязах само боядисани къдрици и ръце, които се движеха между листовете хартия.
За да стигна до нея, ми се наложи да мина покрай резервоари с размера на лодки, пълни с раци, миди и омари. Те ми напомниха за начина, по който подреждахме носилките в моргата. Резервоарите бяха един до друг и стигаха до тавана. В тях се вливаше вода от широки тръби и после се изливаше на пода. Вътрешността на склада бучеше като силен вятър и миришеше на море. Мъже в оранжеви гащеризони и високи гумени ботуши, с лица, обветрени като на моряци, си говореха със силни гласове.