Изкачих няколко стълби и влязох в малък параклис, празен, с изключение на светците, изрисувани по гипсовите стени. Беше чудесно място с бродирани с морски сюжети възглавници и многоцветен мраморен под, инкрустиран с миди. Застанах мирно и погледнах към свети Марк, който подкрепяше една мачта, докато свети Антъни от Падуа благославяше морските създания. Свети Андрю държеше мрежи, а по горната част на стената бяха изписани думи от Библията.
„Тъй като той накара бурята да престане, вълните оттогава са спокойни. После те са щастливи, защото почиват, а той ги е завел в желания рай.“
Натопих ръцете си в голяма раковина, пълна със светена вода, и се прекръстих. Помолих се пред олтара и оставих дарение в малката сламена кошничка. Оставих банкнота за Луси и мен и четвърт долар за Емили Стайнър. Иззад вратата се чуваха жизнерадостните гласове и подсвиркванията на обитателите на приюта. Дъждът по покрива звучеше като барабани, а отвъд матовите прозорци пищяха чайки.
— Добър ден — произнесе зад мен тих глас.
Завъртях се и видях отец Огрен, облечен в черно.
— Добър ден, отче — отвърнах.
— Сигурно доста сте походили в дъжда — отбеляза той.
Очите му бяха любезни, а лицето изключително мило.
— Търся племенницата си, отче. Отчаяна съм.
Не се наложи дълго да говоря за Луси. Всъщност едва я бях описала, когато разбрах, че свещеникът знае коя е тя. Сърцето ми се отвори като роза.
— Господ е милостив и добър — усмихнато каза той. — Доведе ви тук, така както води онези, които са се загубили в морето. Преди няколко дни доведе тук и племенницата ви. Вярвам, че тя се намира в библиотеката сега. Сложих я да работи там, за да направи каталог на книгите, а и да усъвършенства някои други неща. Тя е много умна и има чудесна идея да компютризира всичко.
Намерих я до огромна маса в мрачна стая с тъмна ламперия и овехтели книги. Седеше с гръб към мен и разработваше програма на лист без помощта на компютър по начина, по който талантливите музиканти композират симфониите си в тишина. Стори ми се, че изглежда отслабнала. Отец Огрен потупа ръката ми, когато си тръгваше, после тихо затвори вратата зад себе си.
— Луси — казах.
Тя се обърна и ме изгледа изненадано.
— Лельо Кей? Господи — каза тя с приглушения тон, запазен за библиотеките. — Какво правиш тук? Откъде знаеше?
Бузите й бяха порозовели, а белегът на челото й бе яркочервен.
Придърпах си стол и взех ръцете й в своите.
— Моля те, ела си у дома с мен.
Луси продължи да ме гледа втренчено, като че ли виждаше пред себе си призрак.
— Името ти е изчистено.
— Напълно?
— Напълно.
— Значи си ми намерила голямата клечка.
— Казах ти, че ще го направя.
— Всъщност ти си важната личност, нали, лельо Кей? — прошепна тя и отмести поглед встрани.
— Бюрото прие, че Кари ти е причинила това — съобщих.
Очите й се изпълниха със сълзи.
— Това, което тя направи, беше ужасно, Луси. Знам колко си наранена и ядосана. Но сега си добре. Истината се знае и АИП искат да се върнеш при тях. Ще поработим върху обвинението ти в шофиране в пияно състояние. Съдията ще ти съчувства повече, защото някой те е изблъскал от пътя, а уликите доказват това. Но все още искам да се полекуваш.
— Не може ли да направя това в Ричмънд? Не може ли да остана при теб?
— Разбира се, че можеш.
Тя погледна надолу, когато сълзите се търколиха по бузите й.
Не исках да я наранявам допълнително, но трябваше да попитам:
— Кари беше с теб, когато те видях онази вечер в района за пикник, нали? Тя сигурно пуши?
— Понякога — отвърна Луси и избърса очите си.
— Много съжалявам.
— Ти не би разбрала.
— Не е така. Разбирам те напълно. Обичала си я.
— Все още я обичам — захлипа Луси. — Точно това е глупавото. Как можах? Но не мога да се спра. А през цялото време… — изхълца Луси и издуха носа си, — през цялото време тя е била с Джери или който и да е друг. Използвала ме е.
— Тя използва всекиго, Луси. Не само теб.
Племенницата ми плачеше така, като че ли щеше да продължи да го прави през целия си живот.
— Разбирам как се чувстваш — казах и я придърпах по-близо до себе си. — Не можеш просто да спреш да обичаш някого. Нужно е време.
Държах я така дълго време, вратът ми се намокри от сълзите й. Прегръщах я, докато хоризонтът се превърна в тъмносиня линия. После отидохме в спартанската й стая и събрахме вещите й. Тръгнахме по калдъръма и потъналия в локви асфалт. Хелоуин блестеше в прозорците, а дъждът започваше да замръзва.