Ако Уесли ми бе съобщил, че Луси е отвлякла самолет, сигурно нямаше да се изненадам повече.
— Освен това тя прекара и няколко бурни вечери в трапезарията. Кей, ти виждаш само една страна от племенницата си. Родителите винаги се изненадват, когато разберат, че децата им имат и друга страна, която те никога не са виждали.
— Тази страна, за която говориш, ми е напълно непозната — казах аз, но не почувствах облекчение.
Мисълта, че у Луси имаше страни, които не познавам, ме разстрои още повече.
Вървяхме мълчаливо за момент. Стигнахме до фоайето и аз тихо запитах:
— Бентън, Луси пие ли?
— Достатъчно е голяма, за да го прави.
— Разбирам това.
Тъкмо щях да запитам още нещо, когато мрачните ми мисли бяха нарушени от пищенето на пейджъра му. Уесли го приближи към очите си и се намръщи, когато видя номера на екрана.
— Ела долу в кабинета — каза той. — Трябва да видим за какво става дума.
3.
Лейтенант Хършъл Моут не можеше да прогони нотката на истерия в гласа си, когато Уесли отговори на обаждането му в шест и двайсет и девет вечерта.
— Къде сте? — отново запита Уесли в микрофона.
— В кухнята.
— Лейтенант Моут, успокойте се. Кажете ми къде точно се намирате.
— В кухнята на специален агент Макс Фъргюсън. Не мога да повярвам! Никога преди не съм виждал нищо такова.
— Има ли още някой, освен вас там?
— Съвсем сам съм. С изключение на това, което се намира на горния етаж, както вече ви разказах. Обадих се на съдебния лекар, а и диспечерът в участъка ще провери кого може да събуди.
— Успокойте се, лейтенант — повтори Уесли с обичайната си невъзмутимост.
Чувах тежкото дишане на Моут. Включих се в разговора.
— Лейтенант Моут? Тук е доктор Кей Скарпета. Искам да оставите всичко точно така, както го намерихте.
— О, господи — промърмори той. — Аз отрязах въжето…
— Няма проблеми…
— Когато влязох вътре… Господ да ми е на помощ, не можех да го оставя просто така.
— Няма нищо — уверих го. — Важно е никой повече да не го докосва.
— А докторът?
— Дори не и той.
Усетих прикования върху мен поглед на Уесли.
— Тръгваме веднага. Ще се видим около десет часа. Междувременно не мърдайте оттам — каза Уесли.
— Да, господине. Просто ще си седя тук на стола, докато гърдите престанат да ме болят.
— Кога започнаха болките? — заинтересувах се аз.
— Когато пристигнах тук и го намерих. Точно тогава усетих болка в гърдите.
— Някога преди имали ли сте подобни болки?
— Не помня. Поне не такива.
— Опишете ми ги подробно — помолих аз с нарастващо притеснение.
— Точно по средата.
— Болките отиват ли към ръцете или врата ви?
— Не, госпожо.
— Виене на свят или потене?
— Леко се потя.
— Боли ли ви, когато кашляте?
— Не съм кашлял. Затова не мога да кажа.
— Някога боледували ли сте от сърце или високо кръвно налягане?
— Не е имало такова нещо.
— Пушите, нали?
— Това правя в момента.
— Лейтенант Моут, искам да ме изслушате много внимателно. Искам веднага да загасите цигарата и да се опитате да се успокоите. Тревожа се, защото сте преживели ужасен шок, пушач сте, а това е идеална предпоставка за инфаркт. За съжаление се намирам твърде далеч от вас в момента. Искам да повикате линейка още сега.
— Болките ми започнаха да се успокояват. А и съдебният лекар ще пристигне всеки момент. Той е доктор.
— За доктор Дженрет ли става дума? — намеси се Уесли.
— Той е всичко, което имаме.
— Не искам да се шегувате с болките си в гърдите, лейтенант Моут — твърдо казах аз.
— Не, госпожо, няма да се шегувам.
Уесли записа адреса и телефонния номер. После прекъсна връзката и набра друг телефон.
— Пийт Марино още ли е там? — запита той човека, който бе отговорил на позвъняването му. — Съобщете му, че имаме спешен случай. Той трябва да си грабне сакчето с багажа и да дойде в ЕСЗ колкото се може по-бързо. Ще му обясня какво става, когато се видим.
— Слушай, Уесли, искам и Кац да се включи — казах аз, когато Уесли се надигна от бюрото си. — Трябва да проверим абсолютно всичко за отпечатъци, в случай че нещата не са такива, каквито изглеждат.
— Добра идея.