— Съмнявам се, че толкова късно можем да го намерим във Фермата за трупове. Можеш да опиташ номера на пейджъра му.
— Добре. Ще видя дали мога да го открия — съгласи се той.
Ставаше дума за моя колега криминолог от Ноксвил.
След около петнайсет минути се появих във фоайето. Уесли вече бе там, на рамото му висеше малка раничка. Времето едва ми бе стигнало, за да се върна до стаята, да сменя елегантните обувки с ток с други спортни и да грабна необходимите неща, включително лекарската ми чанта.
— Доктор Кац тръгва от Ноксвил сега — съобщи Уесли. — Ще се срещнем на самото място.
Навън вече бе настъпила нощ. Високо в небето проблясваше полумесецът на далечната луна, а дърветата, шумолящи от вятъра, звучаха като ромон на дъжд. Ние с Уесли тръгнахме по пътя, който разделяше академията от спортните площадки и стрелбищата. Близо до нас, в невоенизирания район на масите за пикник и скарите, засенчени от дърветата, забелязах позната фигура. Гледката беше неочаквана и реших, че съм сгрешила. После си припомних случайно казаните от Луси думи, че понякога тя се разхожда наоколо сама след вечеря, за да може да помисли на спокойствие, и сърцето ми заби радостно при мисълта, че мога да направя опит да се сдобря с нея.
— Бентън — казах, — веднага ще се върна.
Тих разговор долетя до мен, когато приближих края на горичката и аз изненадано се зачудих дали племенницата ми не си говори сама. Луси седеше върху маса за пикник. Пристъпих по-близо и тъкмо щях да я повикам, когато забелязах, че говори с някой, който седеше на пейката под нея. Двете фигури бяха толкова близо една до друга, че изглеждаха слети. Застинах в тъмната сянка на висока, гъста елха.
— Ти винаги постъпваш така — произнесе Луси с обидения тон, който познавах така добре.
— Не, просто ти вечно предполагаш, че аз ще постъпя така — каза успокояващ женски глас.
— Добре, тогава не ми давай причини да мисля така.
— Луси, не може ли да приключим с това? Моля?
— Дай ми една от твоите.
— Иска ми се да не започваш пак.
— Не започвам. Просто искам да си дръпна.
Чух драсването на кибритена клечка и малко пламъче наруши тъмнината. То освети за секунда профила на племенницата ми, когато тя се наведе към приятелката си, чието лице не можех да видя. Върхът на цигарата проблясваше, докато те си я подаваха една на друга. Обърнах се и бавно тръгнах назад.
Уесли възобнови дългите си крачки, когато се върнах при него.
— Някой познат ли? — запита той.
— Така си помислих — отговорих.
Вървяхме мълчаливо покрай празните стрелбища с редиците мишени и стоманените силуети, вечно привличащи вниманието. Отвъд тях контролната кула се издигаше над странна структура, построена от автомобилни гуми, където ЕСЗ — „зелените барети“ на Бюрото — се упражняваха с истински амуниции. Синьо-бял хеликоптер „Белджет Рейнджър“ ни чакаше на близката полянка. Приличаше на заспало насекомо. Пилотът стоеше пред него заедно с Марино.
— Всички ли сме тук? — запита пилотът, когато приближихме.
— Да, благодаря ти, Уайт — отвърна Уесли.
Уайт, чудесен образец на мъж в идеална физическа форма, облечен в черен авиаторски костюм, отвори вратите на хеликоптера и ни помогна да се качим. Ние с Марино седнахме отзад, а Уесли отпред. Закопчахме коланите и поставихме слушалките. Перките се завъртяха. Реактивният двигател загряваше.
Само след минута тъмната земя внезапно се отдалечи под краката ни и ние се издигнахме над хоризонта. Въздушните клапани бяха отворени, а лампите в кабината — изгасени. Гласовете ни звучаха странно и приглушено в слушалките, докато хеликоптерът летеше стремително към малкото планинско градче, където бе умрял още един човек.
— Не може да си е бил у дома от дълго време — отбеляза Марино. — Знаем…
— Не е бил — включи се гласът на Уесли от предната седалка. — Той напусна Куантико веднага след събранието. Излетял е от националното летище в един часа.
— Знаем ли в колко самолетът е стигнал до Ашвил?
— Около четири и половина. Вероятно се е прибрал вкъщи около пет.
— В Блек Маунтин?
— Точно така.
Намесих се:
— Моут го е намерил в шест.
— Господи — обърна се към мен Марино. — Фъргюсън трябва да е започнал да блъска чекии в минутата, когато…
Пилотът ни прекъсна:
— Имам музика, ако някой иска да послуша.
— Разбира се.
— Какво предпочитате?
— Класическа.