— Мамка му, Бентън.
— Мнозинство сме, Пийт.
— Фъргюсън не си е бил у дома дълго време. Това поне е ясно, независимо кого и за какво трябва да обвиняваме — върнах се аз към разговора ни на фона на нежните тонове на Берлиоз. — Изглежда като инцидент. Нещо като автоеротизъм, завършил фатално. Но още не знаем.
Марино ме побутна.
— Имаш ли аспирин?
Зарових из претъпканата ми дамска чанта, но не открих нищо. Отворих лекарската, но и там нямаше нищо. Марино измърмори няколко ругатни, когато му съобщих, че не мога да му помогна. Осъзнах, че той все още е издокаран в анцуга и високите ботуши с връзки, които носеше по-рано. Приличаше на някой впиянчен треньор на скапан отбор. Не можах да се удържа да не насоча лъча на фенерчето си към предателските петна от червена боя в горната част на гърба и по лявото му рамо. Бяха го простреляли.
— Добре де, трябва да видиш другите — високо избумтя гласът му в ушите ми. — Ей, Бентън, имаш ли аспирин?
— Да не ти е лошо от летенето?
— Прекалено забавно е, за да ми стане лошо — отвърна Марино, който много мразеше да лети.
Времето беше чудесно за полет и ние се носехме в ясната нощ с около сто и пет възела. Колите прелитаха под нас като буболечки с ярки очи, а светлините на цивилизацията проблясваха като малки огньове всред дърветата. Вибриращата тъмнина можеше да ме приспи, ако нервите ми не бяха толкова опънати. Не успявах да успокоя мислите си, в които се преплитаха различни образи и въпроси викаха високо.
Представих си лицето на Луси, красивата извивка на челюстта и бузата й, когато се наведе към пламъчето в ръцете на приятелката й. Обзетите им от страст гласове звучаха ясно в паметта ми, а аз не разбирах защо съм толкова зашеметена. Не мислех, че това има някакво значение. Зачудих се колко ли знае Уесли. Племенницата ми бе започнала стажа си в Куантико в началото на есенния семестър. Той я бе виждал много повече от мен.
Във въздуха не се усещаше дори лек полъх, докато не стигнахме до планината. За момент земята изглеждаше равна и катраненочерна.
— Изкачваме се на хиляда и петстотин метра — прозвуча в слушалките гласът на пилота. — Добре ли сте отзад?
— Тук май не може да се пуши, нали? — недоволно изсумтя Марино.
В девет и десет мастиленосиньото небе бе обсипано със звезди, а Блу Ридж приличаше на безмълвен и неподвижен черен океан. Прелетяхме над гъсти гори и гладко се спуснахме към тухлена сграда, която вероятно беше училището. Зад нея открихме футболно игрище, където сигналните червени лампи на полицейските коли и запалените огньове осветяваха площадката ни за кацане. Трийсетте милиона свещи на „Нощното слънце“ заблестяха ослепително и ние се приземихме. Уайт спусна хеликоптера меко и сръчно като кацаща птица.
— Домът на „Бойните коне“ — прочете Уесли окачения на оградата надпис. — Надявам се, че те имат по-добър сезон от нас.
Марино погледна през прозореца, когато въртенето на перките утихна.
— Не съм гледал ученически футбол, откак самият аз участвах в него.
— Не знаех, че си играл футбол — отбелязах.
— Да, номер дванайсет.
— На коя позиция?
— Краен защитник.
— Това се подразбира — казах.
— Всъщност това е Суананоа — съобщи Уайт. — Блек Маунтин е малко по на изток.
Посрещнаха ни двама униформени полицаи от участъка на Блек Маунтин. Изглеждаха прекалено млади, за да имат шофьорски книжки или да носят оръжия. Лицата им бяха бледи и странни и момчетата се опитваха да не ни гледат втренчено. Струваше ми се, че сме пристигнали с летяща чиния и сме кацнали сред пламъците на въртящи се светлини и неземна тишина. Полицаите не знаеха какво да мислят за нас или за случилото се в града им и докато ни откарваха натам, почти не си говорихме.
След минути паркирахме на тясна уличка, пулсираща от ръмжащи мотори и сигнални светлини. Преброих три патрулни коли, освен нашата, една линейка, две пожарни, две цивилни коли и един кадилак.
— Страхотно — промърмори Марино и затръшна вратата на колата. — Домъкнало се е куцо и сакато.
Жълтите ленти за ограждане на местопрестъпления минаваха от предната врата към храстите от двете страни на бежовата двуетажна къща. На чакъления частен път беше паркиран един форд „Бронко“, а зад него цивилен „Скайларк“ с полицейски антени и лампи.
— Колите на Фъргюсън ли са? — запита Уесли, докато се изкачвахме по бетонните стъпала.
— Онези на частния път, да — отговори полицаят. — Той е там, зад онзи прозорец горе.