Страхотно се изненадах, когато лейтенант Хършъл Моут се появи на прага. Очевидно не беше послушал съвета ми.
— Как се чувствате? — обърнах се към него.
— Държа се — отвърна той.
Изглеждаше толкова облекчен от пристигането ни, че едва ли не очаквах да ме прегърне. Но лицето му беше посивяло, а яката на джинсовата му риза тъмнееше от пот. По челото и врата му също проблясваха капчици пот. Миришеше на застоял цигарен дим.
Поколебахме се в коридора. Бяхме обърнали гръб на стълбите, които водеха към втория етаж.
— Какво е направено досега? — запита Уесли.
— Доктор Дженрет направи доста снимки, но не е докосвал нищо, точно както ми наредихте. Той е навън, говори с момчетата, ако имате нужда от него.
— Навън има много коли — намеси се Марино. — Къде са всички?
— Две от момчетата са в кухнята. Един или двама обикалят из двора и в горичката отзад.
— Но не са се качвали горе, нали?
Моут въздъхна дълбоко.
— Е, няма да ви лъжа в очите. Качиха се, за да погледнат. Но никой не е пипал нищо, честна дума. Докторът е единственият, който се приближи до него. — Той тръгна към стълбите. — Макс е… той е… Ох, по дяволите!
Моут спря и погледна към нас, очите му заблестяха от сълзите.
— Не съм наясно по въпроса как сте го открили — каза Марино.
Заизкачвахме се по стълбите. Моут се мъчеше да запази самообладание. Подът беше покрит със същия тъмночервен мокет, какъвто бях видяла долу. Силно полираната борова ламперия беше с цвета на мед.
Моут прочисти гърлото си.
— Около шест часа тази вечер се отбих да видя дали Макс иска да отидем някъде да вечеряме. Той не ми отвори вратата и аз си помислих, че вероятно се къпе или нещо такова, и влязох вътре.
— Някога забелязвали ли сте нещо, което би могло да ви подскаже, че той и преди се е занимавал с подобни дейности? — деликатно запита Уесли.
— Не, господине — развълнувано отговори Моут. — Не можех дори да си представя нещо такова. И със сигурност нищо не разбирам… Е, чувал съм за хора, които обичат да се връзват, но даже не знам защо точно го правят.
— Примката се използва по време на мастурбация, за да притисне каротидната артерия — обясних. — Това намалява притока на кислород и кръв в мозъка и се предполага, че по този начин се обогатява оргазма.
— Също така е познато като „да си заминеш, докато свършваш“ — отбеляза Марино с типичния си финес.
Моут не пожела да ни придружи, когато пристъпихме към осветената врата в края на коридора.
Специален агент Макс Фъргюсън имаше скромна мъжествена спалня с боров скрин и шкаф, пълен с пушки и карабини, закачен над бюро със сгъваем капак. Пистолетът, портфейлът, документите му и кутия с презервативи „Грубият ездач“ лежаха на масата до покритото с кувертюра легло. Костюмът, с който беше облечен сутринта в Куантико, беше спретнато поставен на стол, а чорапите и обувките му — до него.
Дървено високо столче, подходящо за бар, стоеше между банята и гардероба, на сантиметри от тялото, покрито с плетено шарено одеяло. Над него, от кука, закачена на дървения таван, висеше отрязано найлоново въже. Извадих ръкавици и термометър от лекарската си чанта. Марино изруга под нос, докато отдръпвах одеялото от това, което сигурно е било най-ужасния кошмар на Фъргюсън. Съмнявах се, че дори и куршум би могъл да го уплаши толкова.
Той лежеше по гръб. Огромните чашки на черния сутиен бяха натъпкани с чорапи, които ухаеха леко на мускус. Черните найлонови бикини, които бе обул преди смъртта си, бяха дръпнати надолу към косматите му колене, и един презерватив все още висеше отпуснато на пениса му. Разпилените наоколо списания показваха предпочитанията му към завързани жени с гигантски гърди и зърна с размерите на чинии.
Разгледах найлоновото въже, стегнато около кърпата, която предпазваше врата му. Кордата, стара и мъхната, бе отрязана малко над идеалния палачески възел. Очите му бяха почти затворени, езикът висеше от устата му.
— Това положение съответства ли на седенето му на стола? — запита Марино, като погледна към остатъка от въжето, закачено на тавана.
— Да — отвърнах.
— Значи е онанирал и се е подхлъзнал?
— Или е загубил съзнание и тогава се е подхлъзнал — отговорих аз.
Марино се доближи до прозореца и се наведе към чаша, пълна със златиста течност, която стоеше на перваза.
— Бърбън — констатира той. — Чист или поне почти чист.