Виното в академията не беше прочуто с добрите си качества и съжалих, че миналата нощ в трапезарията бях изпила няколко чаши. Сутрешният ми крос по шосе „Дж. Едгар Хувър“ бе по-неприятен от обикновено.
„Ох, господи, няма да издържа“, помислих си.
Морските пехотинци нагласяха камуфлажни платнени столове и телескопи край пътя, който гледаше към стрелбищата. Докато бавно тичах покрай тях, усетих дръзки мъжки погледи и знаех, че златният кръст на Министерството на правосъдието, закачен на синята ми фланелка, е бил забелязан. Войниците вероятно мислеха, че съм агентка или полицайка, дошла на посещение. Мисълта, че и племенницата ми тича по същия маршрут, ме притесни. Искаше ми се Луси да бе избрала друго място за стажа си. Очевидно аз бях повлияла на живота й, а почти нищо друго не ме плашеше колкото това. Бях придобила навика да се тревожа за нея по време на упражненията и това непрестанно ми напомняше, че остарявам.
ЕСЗ — Екипът за спасяване на заложници на ФБР — беше изкаран на маневри. Перки на хеликоптер разсичаха въздуха със свистене. Пикап, превозващ мишени, изръмжа покрай мен, последван от друг, пълен с войници. Обърнах се и поех по дългата два километра отсечка обратно към академията, която можеше да мине за модерен хотел от бежови тухли, ако липсваха хилядите антени по покрива и факта, че се намираше на подобно забравено от Бога място.
Когато най-после стигнах до будката на охраната, заобиколих бариерата и изморено вдигнах ръка за поздрав към полицая зад стъклото. Задъхана и потна се зачудих дали да не измина бавно останалата част от пътя, когато усетих, че някаква кола намалява зад мен.
— Опитваш се да се самоубиеш или какво? — високо попита капитан Пийт Марино от предната седалка на сребристия шевролет „Краун Виктория“.
Радиоантените стърчаха от колата като въдици и въпреки безбройните лекции от моя страна Марино не беше закопчал предпазния си колан.
— Има и по-лесни начини да направиш това — казах аз. — Например да не си закопчаеш предпазния колан.
— Не знам кога може да ми се наложи да изхвърча бързо от колата.
— Ако стане катастрофа, със сигурност ще изхвърчиш адски бързо — отвърнах аз. — Най-вероятно през предното стъкло.
Опитен детектив от отдел „Убийства“ в Ричмънд, където и двамата работехме, Марино наскоро беше повишен и изпратен в Първи участък, най-кървавия район на града. Той участваше в Програмата за задържане на жестоки престъпници на ФБР — ПЗЖП — от няколко години.
В началото на петдесетте си години, като последица от работата с покварени човешки същества, лошата диета и пиенето, лицето му изглеждаше остаряло и загрубяло, а посивялата му коса оредяваше бързо. Марино беше с наднормено тегло, в лоша физическа форма и не беше прочут с приятен характер. Знаех, че е тук заради обсъждането на случая с Емили Стайнър, но се зачудих за багажа на задната седалка на колата му.
— Ще останеш ли тук за известно време? — попитах.
— Бентън ме е записал в програма „Оцеляване на улицата“.
— Теб и кого още? — запитах учудено, тъй като предназначението на „Оцеляване на улицата“ беше да обучава силите на реда, а не отделни личности.
— Мен и целия екип на участъка.
— Моля те, не ми казвай, че част от новите ти служебни задължения включват и ритането на врати.
— Едно от удоволствията на повишенията е, че обличат задника ти в униформа отново и те пращат на улицата. А ако случайно не си забелязала, мога да ти кажа, че там вече е доста напечено.
— Благодаря за информацията — отговорих сухо. — Да не забравиш да си облечеш дебели дрехи.
— К’во?
Очите му, скрити зад слънчевите очила, погледнаха към огледалото, когато друга кола мина покрай него.
— От куршумите с боя боли.
— Не възнамерявам да бъда уцелен.
— Не познавам човек, който да има подобни намерения.
— Ти кога пристигна? — запита Марино.
— Снощи.
Марино взе пакет цигари от таблото.
— Много неща ли ти съобщиха?
— Прегледах някои работи. Очевидно детективите от Северна Каролина ще донесат повечето подробности по случая тази сутрин.
— Голт е. Трябва да е бил той.
— Определено има сходства — предпазливо отвърнах аз.
Той издърпа цигара „Марлборо“ от пакета и я пъхна в уста.