— Разбира се, отпечатъкът върху бикините сигурно си е лично негов — отсъди Кац, докато продължаваше работата си, — от момента, когато ги е дръпнал надолу. Може да е имал нещо на ръцете си. Презервативът вероятно е имал солидна смазка и ако част от нея се е пренесла върху пръстите му, те може да са оставили добър отпечатък. Ще искате ли да ги вземете? — посочи той към бикините.
— Страхувам се, че трябва — отвърнах.
Той кимна.
— Няма проблеми. Снимките ще свършат работа — реши Кац и извади фотоапарата си. — Но бих искал да получа бикините, когато приключите с тях. Стига да не използвате ножици, отпечатъкът ще издържи. Това е хубавото нещо на суперлепилото — не можеш да го свалиш и с динамит.
— Колко работа още трябва да свършиш тук тази вечер? — обърна се Уесли към мен.
Усетих, че той няма търпение да си тръгне.
— Искам да огледам за нещо, което не би могло да издържи транспортирането на тялото, и да се погрижа за намереното в хладилника — отговорих. — Освен това трябва да проверим и мазето.
Уесли кимна и каза на Марино:
— Докато се погрижим за тези неща, какво ще кажеш да осигуриш обезопасяването на мястото?
Марино не изглеждаше особено развълнуван от задачата си.
— Кажи им, че искаме двайсет и четири часова охрана — добави Уесли твърдо.
— Проблемът е, че в този град нямат достатъчно униформени, които да вършат каквото и да било денонощно — кисело каза Марино, докато се отдалечаваше. — Проклетото копеле току-що очисти половината полицейски отдел.
Кац вдигна поглед и заговори с вдигната във въздуха четка:
— Струва ми се, че сте почти сигурни кого точно търсите.
— Нищо не е сигурно — отвърна Уесли.
— Томас, ще те помоля за още една услуга — казах аз на отдадения на работата си колега. — Имам нужда вие с доктор Шейд1 да проведете един експеримент за мен във Фермата.
— Доктор Шейд? — повтори Уесли.
— Лайл Шейд е антрополог в университета на Тенеси — обясних.
— Кога да започнем? — запита Кац, като зареди нов филм в апарата си.
— Веднага, ако е възможно. Ще отнеме една седмица.
— Пресни тела или стари?
— Пресни.
— Наистина ли това му е името? — продължаваше Уесли.
Кац отговори, докато правеше снимката:
— Да, разбира се. Пише се Л-А-Й-Л. Идва още от прапрадядо му, хирург по време на Гражданската война.
5.
До мазето на Макс Фъргюсън можеше да се стигне само по бетонните стъпала в задната част на къщата и от увехналите листа, посипани по тях, разбрах, че никой не е идвал насам от известно време. Но не можех да определя откога точно, тъй като есента вече бе настъпила в планините. Дори докато Уесли се опитваше да отвори вратата, листата продължаваха да падат тихо надолу, като сипещ се от звездите прах.
— Ще трябва да счупя стъклото — каза Уесли и отново завъртя топката, докато аз я осветявах с фенерчето си.
Той бръкна в сакото си, извади деветмилиметровия „Зиг Зауер“ от презраменния кобур и удари с него голямото стъкло в средата на вратата. Шумът от разбитото стъкло ме стресна, макар да бях готова за него. Почти очаквах полицията да се появи светкавично от тъмнината. Но вятърът не донесе нито шум от стъпки, нито човешки гласове. Представих си невероятния ужас, който Емили Стайнър трябва да е изпитала, преди да умре. Без значение къде точно е станало това, никой не е чул виковете й, никой не е дошъл на помощ.
Малките стъкълца, останали по рамката на прозореца, проблеснаха, когато Уесли предпазливо пъхна ръката си в отвора и намери вътрешната дръжка на вратата.
— По дяволите — каза той и натисна вратата, — бравата сигурно е ръждясала.
Той пъхна ръката си по-навътре, за да хване бравата по-добре, и пренесе цялата си тежест върху упоритата ключалка. Внезапно тя поддаде. Вратата се отвори рязко, с такава сила, че Уесли влетя вътре, събаряйки фенера от ръката ми. Той подскочи нагоре, търколи се и угасна на бетонния под. Удари ме стена от студен, неприятен въздух. В пълна тъмнина чух скърцането на разбитите стъкла, докато Уесли се движеше вътре.
— Добре ли си? — запитах и сляпо протегнах ръце напред. — Бентън?
— Господи — изохка той.
Гласът му звучеше стреснато, докато се изправяше.
— Добре ли си?
— По дяволите, не мога да повярвам — каза той и гласът му се отдалечи още повече от мен.
Стъклата захрущяха неприятно, когато Бентън се раздвижи, опипвайки стената. Нещо, което звучеше като празна кофа от боя, изтрополи на пода, съборено от крака на Уесли. Голата крушка над главите ни светна и аз присвих очи. После зрението ми се приспособи и видях Бентън Уесли, мръсен и с капеща от него кръв.