— Дай да видя — казах, като нежно хванах лявата му китка, докато той замаяно оглеждаше помещението. — Бентън, трябва да те заведа в болницата — съобщих аз, след като огледах многобройните рани по дланта му. — В няколко от раните ти има останали стъкла, а и трябва да те зашият.
— Ти си доктор.
Носната кърпа, която уви около ръката си, веднага почервеня.
— Имаш нужда от болница — повторих, когато забелязах кръвта, която се процеждаше през разкъсания плат на левия му крачол.
— Мразя болниците.
Зад стоицизма, болката гореше в очите му като треска.
— Хайде да поогледаме наоколо и да се махаме от тази дупка. Обещавам ти, че междувременно няма да позволя да изтече цялата ми кръв.
Зачудих се къде ли, по дяволите, беше Марино.
Изглежда, специален агент Фъргюсън не бе влизал в мазето от години. Не видях и никаква причина, поради която да го направи, освен ако не си е падал по прах, паяжини, ръждясали градинарски инструменти и загниващ мокет. Водата бе направила петна по бетонните под и стени, а части от телата на щурци съобщаваха, че тук бяха живели и умрели легиони от тях. Огледахме внимателно всичко от единия до другия ъгъл, но не видяхме нищо, което да ни накара да подозираме, че Емили Стайнър някога е влизала тук.
— Видях достатъчно — каза Уесли, чиято яркочервена следа по прашния под бе направила пълен кръг.
— Бентън, трябва да направим нещо за кървенето ти.
— Какво предлагаш?
— Погледни натам за момент — казах аз и го обърнах с гръб към мен.
Той се подчини, без да задава въпроси. Събух бързо обувките и вдигнах полата си. За секунда свалих чорапогащника.
— Добре, дай ми ръката си — обърнах се към него.
Притиснах я внимателно между лакътя и ребрата си, както би направил всеки лекар при подобни обстоятелства. Но докато увивах чорапогащника около наранената му ръка, почувствах погледа му върху себе си. Усетих дъха му върху косата си и ръката, докосваща гърдите ми. Горещината, която ме обля, бе толкова силна, че се уплаших да не би и той да я усети. Изненадана и напълно изчервена, довърших импровизираната превръзка на раните му и се отдръпнах назад.
— Това ще ти помогне, докато стигнем до място, където да мога да направя нещо по-сериозно — казах аз, като избегнах погледа му.
— Благодаря ти, Кей.
— Предполагам, че трябва да те попитам какво ще правим сега — продължих с безизразен тон, който издаваше раздразнението ми. — Освен ако не възнамеряваш да спим в хеликоптера.
— Оставих Пийт да уреди настаняването ни.
— Ти наистина живееш опасно.
— Обикновено не чак толкова.
Уесли загаси светлината и не направи опит да заключи вратата на мазето.
Луната приличаше на срязана наполовина златна монета, небето бе тъмносиньо, а през клоните на дърветата надничаха светлините от съседите на Фъргюсън. Зачудих се дали някой от тях знаеше, че той е мъртъв.
На улицата открихме Марино, седнал на предната седалка на патрулна кола от Блек Маунтин. Пушеше цигара, а в скута му лежеше отворена карта. Лампичката в колата светеше, а младият полицай зад волана изглеждаше също така притеснен, както когато ни посрещна на футболното игрище.
— Какво, по дяволите, е станало с теб? — обърна се Марино към Уесли. — Да не си решил да чупиш прозорци?
— Нещо такова — отвърна той.
Очите на Марино се преместиха от завързаната с чорапогащник ръка на Уесли към голите ми крака.
— Тъй, тъй, не е ли това страхотно — измърмори той. — Иска ми се да ни бяха учили на такива неща, докато посещавах курсовете за оказване на първа помощ.
— Къде са саковете ни? — запитах, без да му обърна внимание.
— В багажника, госпожо — отговори полицаят.
— Полицай Т. С. Беърд ще се прояви като добър самарянин и ще ни закара до „Травел Изи“, където вашият слуга вече се е погрижил за резервации — продължи Марино със същия дразнещ тон. — Три луксозни стаи по трийсет и девет и деветдесет и девет едната. Уредих отстъпка, защото сме ченгета.
— Аз не съм ченге — погледнах строго към него.
Марино изстреля фаса си през прозореца.
— Спокойно, док. В хубав ден можеш да минеш за ченге.
— Ти също — отвърнах аз.