— Струва ми се, че току-що ме обидиха.
— Не, аз съм току-що обидената. Знаеш твърде добре, че не трябва да ме представяш за ченге, независимо дали е заради отбиви в цената, или по някаква друга причина — казах аз, тъй като бях правителствен служител, ограничен от строги правила.
Марино знаеше прекалено добре, че не мога да си позволя и най-малкото компрометиране или безсъвестност, защото имах врагове. При това немалко на брой.
Уесли отвори задната врата на патрулната кола.
— След теб — учтиво ми каза той, после се обърна към полицай Беърд. — Знаем ли нещо ново за Моут?
— Той е в реанимацията, господине.
— Какво е състоянието му?
— Не изглежда много добро. Поне не в този момент.
Уесли седна до мен и внимателно облегна превързаната ръка на крака си. После каза:
— Пийт, трябва да поговорим с доста хора тук.
— Да, така е, и докато вие двамата си играехте на доктор в мазето, аз вече се заех с това.
Марино извади бележник и прелисти страниците, надраскани с нечетливи бележки.
— Готови ли сме за тръгване? — запита Беърд.
— Повече от готови — отговори Уесли, който също вече губеше търпение заради Марино.
Лампичката угасна и колата потегли напред. За известно време ние с Марино и Уесли разговаряхме така, като че ли младият полицай не беше до нас, докато минавахме по непознатите тъмни улици, а студеният планински въздух нахлуваше през едва отворените прозорци. Очертахме стратегията си за следващата сутрин. Аз щях да помагам на доктор Дженрет за аутопсията на Макс Фъргюсън, а Марино да поговори с майката на Емили Стайнър. Уесли щеше да отлети обратно за Куантико с кожата от хладилника на Фъргюсън, а резултатите от тези действия щяха да определят следващите ни задачи.
Беше почти два през нощта, когато видяхме мотел „Травел Изи“ пред нас. Жълтата неонова табела се открояваше ясно на тъмния хоризонт. Нямаше да съм по-щастлива, дори ако бяхме настанени в „Четири сезона“, докато на администрацията не ни уведомиха, че ресторантът е затворен, румсървисът не работи и няма бар. Всъщност чиновникът със силен акцент от Северна Каролина ни посъветва, че по това време е по-разумно да очакваме закуска, отколкото вечерята, която бяхме пропуснали.
— Сигурно се шегувате — изръмжа Марино разгневено. — Ако не получа нещо за ядене, направо ще ми се обърне стомахът.
— Ужасно съжалявам, господине.
Чиновникът беше почти момче, с розови бузи и коса, жълта като надписа на мотела.
— Добрата новина е, че на всеки етаж има автомати за закуски — посочи той. — А „Мистър Зип“ е на около километър оттук.
— Колата ни току-що си тръгна — втренчи се в него Марино. — И ме карате да се влача цял километър до някаква дупка, наречена „Мистър Зип“?
Усмивката на чиновника замръзна, а в очите му, като малки свещици, запламтя страх. Той се обърна към мен и Уесли за успокоение, но ние бяхме прекалено изморени, за да му помогнем. Уесли облегна ръката си, превързана с окървавен чорапогащник, на плота и изражението на момчето се превърна в ужасено.
— Господине! Имате ли нужда от лекар? — Гласът му се повиши с една октава и после замря.
— Ще ме задоволи и ключът от стаята ми — отговори Уесли.
Чиновникът се завъртя и нервно свали три ключа от редицата кукички, като изпусна два от тях на мокета. Наведе се да ги вдигне и отново изпусна единия. Най-после ни ги даде. Номерата на стаите, отпечатани на закачените пластмасови медальони, бяха достатъчно големи, за да бъдат прочетени от десет метра.
— В тая дупка някога да сте чували за безопасност? — изръмжа Марино, като че ли мразеше момчето, откак се е родило. — Би трябвало да напишете номера на стаята на лист и предпазливо да го връчите на госта, така че да не може всеки откачен да види къде човекът си държи ролекса и жената. А ако случайно не сте чули новините, съвсем наблизо преди около две седмици стана убийство.
Безмълвен и объркан, чиновникът се вторачи в Марино, който вдигна ключа си, като че ли той бе уличаващо доказателство.
— Няма ключ за минибара? Това означава ли, че трябва да се лиша и от едно питие в стаята по това време? — Марино повиши глас още повече: — Добре, няма значение. Не искам повече лоши новини.
Тръгнахме по пътеката към средата на малкия мотел. Телевизионни екрани проблясваха в синьо, а зад прозрачните завеси на прозорците се движеха неясни сенки. Редуващите се червени и зелени врати ми напомниха за пластмасовите хотели и къщи от играта „Монопол“. Качихме се на втория етаж и намерихме стаите си. Моята беше спретната и уютна. Телевизорът — закачен на стената, водните чаши и кофичката за лед — увити в санитарен найлон.