Марино се оттегли в покоите си, без да ни пожелае лека нощ, и затръшна вратата си прекалено силно.
— Какво, по дяволите, го мъчи? — запита Уесли, като ме последва в стаята ми.
Не исках да говоря за Марино. Дръпнах един стол до леглото и казах:
— Трябва да те почистя, преди да правя каквото и да било друго.
— Не без упойка.
Уесли излезе да напълни кофичката за лед, после извади бутилка „Дюърс“ от раницата си. Приготви питиетата, докато аз подреждах върху просната на леглото кърпа форцепс, пакети „Бетадин“ и найлонови конци.
— Ще боли, нали? — запита Уесли, като погледна към мен и отпи щедра глътка скоч.
Сложих си очилата и отговорих:
— Ще боли ужасно. Ела с мен.
Отправих се към банята.
През следващите няколко минути стояхме един до друг пред мивката, докато промивах раните му с топла сапунена вода. Внимавах да не му причинявам болка и той не се оплакваше, но усетих как малките мускули на ръката му потръпват. Вдигнах поглед към огледалото и видях, че лицето му е пребледняло и изпотено. На дланта му имаше пет широко отворени разкъсвания.
— Имаш голям късмет, че не си срязал радиалната артерия — отбелязах аз.
— Не мога да ти обясня какъв късметлия се чувствам.
Погледнах към коляното му и добавих:
— Седни тук.
Свалих капака на клозета.
— Искаш ли да си сваля панталона?
— Или ще го направиш, или трябва да го срежа.
Уесли седна.
— Той бездруго е напълно унищожен.
Със скалпела срязах финия вълнен плат на левия му крачол. Бентън седеше кротко, с протегнат крак. Раната на коляното му беше доста дълбока. Обръснах мястото около нея и го измих старателно. Поставих кърпи на пода, за да попия кръвта. Отведох Уесли обратно в спалнята и той закуцука към бутилката със скоч, за да допълни чашата си.
— Между другото — казах аз, — ценя загрижеността ти, но не пия преди операция.
— Май трябва да съм благодарен за това — отвърна той.
— Да, така е.
Той седна на леглото, а аз придърпах стола към него. Разкъсах опаковката на „Бетадин“-а и започнах да почиствам раните му.
— Господи — изстена тихо той. — Какво е това, акумулаторна киселина?
— Не, локален антибактериален йодид.
— И го носиш в лекарската си чанта?
— Да.
— Не знаех, че повечето ти пациенти се нуждаят от първа помощ.
— За съжаление си прав, но никога не се знае кога може да ми потрябва — отвърнах и се протегнах за форцепса. — Или кога може да потрябва на някой друг, като теб например — допълних, като извадих парче стъкло и го оставих на кърпата. — Знам, че това може да е изненада за теб, специален агент Уесли, но започнах кариерата си с живи пациенти.
— И кога започнаха да ти умират в ръцете?
— Веднага.
Той потръпна, когато извадих следващото стъкло.
— Не мърдай — наредих строго.
— Добре, а какъв е проблемът на Марино? Напоследък се държи като абсолютен задник.
Оставих още две парченца на кърпата и спрях кървенето с марля.
— Пийни още малко.
— Защо?
— Извадих всички стъкла.
— Значи си свършила и можем да празнуваме? — запита той.
Звучеше така спокоен, както никога преди.
— Не съвсем.
Наведох се към ръката му, доволна, че не бях пропуснала нищо. После отворих пакет с конци.
— Без новокаин ли? — запротестира Уесли.
— Имаш нужда само от няколко шева, за да затворя раните ти, а от упойката ще те заболи не по-малко от иглата — спокойно обясних, като хванах иглата с форцепса.
— Въпреки това предпочитам новокаина.
— Е, нямам такъв. По-добре ще е да не гледаш. Искаш ли да ти пусна телевизора?
Уесли стоически процеди през стиснатите си зъби:
— Просто свършвай по-бързо.
Не издаде и звук, докато работех, но когато докосвах ръката или крака му, усещах треперенето му. Той си пое дъх дълбоко и започна да се отпуска, когато превързах раните му с „Неоспорин“ и марля.
— Добър пациент си — потупах го по рамото и се надигнах.
— Не и според жена ми.
Не можех дори да си спомня последния път, когато бе наричал Кони с името й. В редките случаи, когато въобще я споменаваше, звучеше като че ли говори за някаква сила, независеща от него, като земното притегляне например.